Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

На запад от халите хората на Скалбейрн яздеха на отделни групи. Един отряд от хиляда рицари поддържаше скоростта на отстъпващите хали на шест мили напред. Обедното слънце блестеше от щитове, шлемове и пики. Мъжете изглеждаха съвсем дребни. Останалата част от армията, навярно още около хиляда и петстотин рицари, заедно с щитоносците и кервана от фургони, бяха зад опашката на халската колона — ариергард, който да им се противопостави, ако решат да се върнат към Карис. Пиките им стърчаха като бели бодли.

Устата на Габорн пресъхна от безпокойството. Усещаше надигащата се заплаха. Халите нямаше да позволят всичко това да продължи, нямаше да се примирят да ги карат така като стадо.

Херолдите му надуха златните си рогове.

Долу по низината мъжете на Скалбейрн се обърнаха и нададоха викове. Заразмахваха пики и щитове. Неколцина в свитата на Скалбейрн се откъснаха и препуснаха през полята към него. Габорн реши да изчака, да изслуша последния доклад на Скалбейрн.

— Отряд, стой! — извика той на бойците си. Близо половин миля назад гигантите продължаваха да тичат с все сила, мъчейки се да не изостават. Един от тях изрева от възторг, разбрал, че ще има няколко мига отдих.

Вайлдът на Бинесман забеляза халите и извика от радост:

— Хали кръв!

— Да — прошепна възбудено Ейвран, като малко момиченце на най-добрата си приятелка. — Обзалагам се, че там долу има вкуснички.

Габорн се озърна към детето, отпуснало се удобно на седлото пред чародея. Беше се съсредоточила изцяло към халите.

— Кажи ми — каза Габорн. — Този Майстор на пътя. Мислиш ли, че можеш да го забележиш отдалече, ако препуснем успоредно на колоната им?

Ейвран изглеждаше ужасена от самата мисъл за това.

— Ако приближим достатъчно.

Но той знаеше, че ще е почти невъзможно. Халите бягаха на орда и никой нямаше да посмее да се приближи на повече от триста разкрача от тях.

— Имаш ли поне някаква представа къде трябва да започнем да търсим? — попита я отчаяно.

— Ами… не знам. Халите са много. Той е важен, затова би трябвало да е някъде в челото. Или може би отзад.

— Или може би по средата — подхвърли един от лордовете.

— Можеш ли да добавиш нещо към описанието? — запита я Габорн. — Бих могъл да използвам далекогледците си.

Ейвран поклати глава.

— Не. Халите нямат очи. Не виждат като нас. Аз… сигурно бих могла да го разпозная по миризмата… но пък може и да не мога. Не съм сигурна дали хората могат да надушват толкова добре като халите.

Габорн се усмихна хладно.

— Ако го намерим — попита Ейвран, — ще трябва ли да ям от него пред хората?

Един от лордовете в свитата се окашля, за да прикрие смеха си.

— Не — обеща Габорн.

В този момент по пътя отзад се чу тропот на конски копита и Габорн се обърна, очаквайки поредния вестоносец.

На завоя се появи млад мъж със сламеноруса коса, яхнал обикновена кафява кобила. Той забави и загледа предпазливо главанаците, докато минаваше под сенките им. Габорн напразно се помъчи да си спомни къде го е виждал. Не можа да го свърже с нищо, докато не видя брадвата, висяща от седлото му. „Барон Уагит“, замърмориха лордовете. Баронът носеше ново кафяво наметало и кожена броня, беше вързал жълтата си коса на опашка. И в очите му се долавяше новопоявил се блясък на разбиране. Бе така пременен и подновен, че сигурно и собствената му майка нямаше да го познае.

Младежът спря пред тях. Изгледа хората на краля, сякаш никога досега не ги беше виждал.

Стигна до последните редици на отряда на Габорн, продължи покрай рицарите и лордовете и докато ги подминаваше, те избухваха в радостни възгласи.

Спря коня си точно пред Габорн. Лъхаше на ром.

— Барон Уагит, изглеждате добре — каза Габорн.

Уагит изтри носа си с ръкав по стария си глупашки навик.

— Благодаря. Хм, благодаря ви… милорд. — Още нищо не отбираше от дворцови маниери. Макар вече да притежаваше разум колкото за обикновен човек, имаше още много да учи.

— Ще продължите ли с мен? — подхвърли Габорн.

— Ами… не — отвърна Уагит. — Искам да кажа, не мога. Не съм истински боец… не съм като вашите лордове. Имам само един дар и той стига само колкото да съм обикновен човек. Не знам какво бих могъл да правя за вас. Че аз дори вечерята не мога да си сготвя. Ще ми трябва някое конярче да ме научи как да си оседлавам коня. Дойдох само да ви кажа „благодаря“. Не съм и сънувал… как може да е.

— Не сте истински боец ли? — учуди се Габорн. — Вие сте убили с брадвата си цели девет хали.