Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Видя, че неколцина от рицарите посягат към меховете с вино. В северните земи мъжете пиеха вино, смесено с пореч, за кураж. Боренсон смяташе това за малодушие.

Но нямаше празно дърдорене и хвалби — неща, които човек често можеше да чуе от младоци преди първия им щурм. Тези мъже се бяха сражавали при Карис. Вече много пъти бяха налитали срещу бойния строй на чудовищата и бяха оцелели. Малцина можеха да се похвалят с това.

Херолдите на Габорн затръбиха за атака и Габорн пришпори коня си да ги поведе. Конницата тръгна. Халите вече се тътреха едва на една миля напред.

Габорн ги заобиколи по фланга и поведе хората си на запад. Прекосиха пътя на халите, който приличаше на плитък окоп.

Халите бяха утъпкали пътеката в похода си на север, набивайки земята на дълбочина четири-пет стъпки в сравнение с околния терен. В този ров нямаше нито дървета, нито храсти или камъни. Всичко беше станало на ситен прах.

Боренсон си представи как през следващите години халската диря ще се напълни с дъждовна вода, с жаби и риба. След много поколения хората щяха да стоят край плитчините и все още да виждат тук-там стъпката от някое чудовище.

Конят му препускаше, той слушаше песента на копитата и си представяше, че сърцето му бие в ритъм с тях.

Габорн ги водеше на запад от ордата, така че халите се придвижваха вляво, но ги задържа на половин миля срещу вятъра от чудовищата.

Боренсон ги загледа напрегнато, да не би да се обърнат и да нападнат — грамадни сиви зверове, с възлести мускули, така изпъкнали под плътта, че приличаха на кокали.

За негова изненада, Габорн не заповяда да нападнат веднага.

Мирима спря до него. Не проговори. Само държеше изпънат лъка си, с насочена стрела.

Продължиха бавно напред, стегнати за атака. Дланта му, стиснала бойната пика, се изпоти.

Два язовеца, обезпокоени от тътена, изскочиха от леговищата си и зяпнаха към халите.

А те подскачаха напред с бавно поклащане — първо се надигаше главата, а след нея коремът. Кристалните зъби святкаха под утринното слънце. Грамадните им предни лапи бяха достатъчно големи, за да разкъсат кон на две.

Тук-там навътре в ордата Боренсон можеше да зърне огнените руни, жигосани в телата на пурпурните чародейки. Той огледа колоната зверове. Чародейките се криеха.

Халите наподобяваха стена от жива плът, много по-впечатляващи и от най-голямото стадо слонове. Боренсон усети как кръвта му заблъска във вените. Като дете често си беше представял как избива хали с пика, но му се бяха привиждали по една или две. Дори в най-необузданите си фантазии не си бе представял това.

Сър Хосуел се приближи до тях. Дребният мъж с тъмните очи и грамадните мустаци му напомняше на видра.

Хосуел се усмихна на Мирима.

— Не се притеснявай. Убиването на хали не е чак толкова трудно. Просто мисли за тях като за цел — голяма мишена. Цели се в сладкия триъгълник. Или ако се надигнат на задните си крака, стреляй между коремните плочи. Иначе изобщо не пускай стрелата. Никога няма да получиш подходящ ъгъл, за да улучиш мекото място под небцето.

Мирима не отговори.

Мъжете в строя започнаха да пускат шеги. Един извика:

— Някой да е видял изтърсак в тая орда? Сър Седрик иска да го нападне.

Друг рицар отвърна:

— Изтърсаци няма, но видях една болна да си влачи задника по земята!

— Давам сребърен сокол — ревна трети — на всеки, който хване грий между зъбите си и го глътне цял.

Според традицията рицарят трябваше да посрещне смъртта храбро и с чувство за хумор.

Но днес Боренсон не беше в настроение. Не можеше да разбере защо Габорн изчаква, а не напада. Продължиха ездата си така още десет минути.

Халите вдигаха прах на сто стъпки височина, тътрейки се мудно през равнините, и всичко това се отнасяше на запад, право в лицата на рицарите. Скоро ситната прах се полепи по броните и задръсти гърлата им. Щяха да му трябват часове, докато почисти ризницата си.

Боренсон можеше да изреди сто причини да нападнат час по-скоро, докато денят, както и халите, не са се затоплили. Полята напред бяха чисти, теренът сух и равен, почти без никакъв камък или храст. Не виждаше причина Габорн да се колебае. Никаква причина, която можеше да види ветеран.

Но Габорн беше Земния крал и виждаше неща, които другите хора не можеха да видят.

След малко по строя се предаде съобщение.

— Земния крал ни предупреждава да не го изпреварваме, да нападнем когато нападне той. Не вдигайте бойни викове, не надувайте роговете. Три редици дълбочина!