Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Срещу тези чудовища всяка грешка щеше да е последната.

Удивително е какво може да научи един старец за половин ден, ако си държи очите и ушите отворени.

На три мили зад бойната линия Фейкаалд гледаше нападащите халите Владетели на руни на Роуфхейвън.

Беше останал назад с коларите до фургоните, които караха кралските пики и храна. Един фургон особено привличаше вниманието му. Беше с плоско дъно като останалите, но беше покрит с насмолено платнище и го пазеха стражи.

Разбра, че фургонът кара някакво съкровище. Можеше да е нещо незначително, като дрехи и накити за домакинството на Йоме, но той се надяваше да се окаже нещо повече.

Сега, след като битката се разгоря, коларите се изправиха на каприте, за да виждат по-добре. Повечето от пазещите скъпоценния фургон бяха отишли да се включат в боя и до товара бяха останали само двама.

Фейкаалд подкара бавно зад фургоните, за да не привлича внимание. Но нямаше нужда да се опасява. Тазсутрешната атака на Габорн беше като сън, нещо, което децата слушат само в приказки.

Пазачите стояха и гледаха битката вцепенени.

Щом мина край фургона, Фейкаалд бръкна с наподобяващата кобра тояга и повдигна платнището, за да погледне сандъците.

Сърцето му заби.

Видя само крайчеца на един сандък. Беше направен от индопалски кедър, а не от роуфхейвънски дъб.

Фейкаалд лично бе надзиравал пълненето на този сандък. Знаеше какво е съдържанието му: силарите на Радж Атън.

Не можа да скрие усмивката си. Пусна платнището и продължи покрай фургона. Един от пазачите го погледна през рамо. Фейкаалд кимна към бойното поле.

— Добре върви, а?

Стражът се обърна.

Пет сандъка под платнището. Пет сандъка — близо двайсет хиляди силара! Габорн все още притежаваше съкровището на неговия господар!

За миг Фейкаалд помисли дали да не убие двамата пазачи и да избяга със сандъците. Но не посмя дори да задържи тази мисъл в ума си.

Габорн знаеше, че неговите Избрани са в опасност.

Фейкаалд трябваше да измисли по-добър план.

Боренсон се превъртя на колене и запълзя по стърнището. Не можеше да види нищо, чуваше съвсем смътно шума на битката — конското цвилене, съскането на халите, газещи с тътен през равнината.

Залитна напред, помъчи се да не вдишва. От заклинанието на магесницата не само ушите му кънтяха: губеше равновесие и не можеше да направи нищо, освен да продължи да пълзи.

Очите му горяха като пожар. От тях капеха сълзи. Ноздрите го боляха, сякаш беше вдишал нажежен пушек.

Болката бе разкъсваща. Беше вдишвал от тези проклятия при Карис, но не беше поемал проклятие така отблизо, само на петдесет стъпки от магесницата.

Продължи да се измъква пълзешком. Прецени, че ако се окаже цел на разгневеното чудовище, ще е по-добре да е поне подвижна цел.

След няколко крачки издиша огъня от дробовете си и глътна свеж въздух. Вонята беше намаляла, но и тук все още бе твърде силна. Повърна закуската си на тревата и продължи.

След още десетина крачки покри носа си с ръкав и се опита отново да вдиша. Вонята сякаш се лепеше по дробовете му като катран и предизвикваше хриплива кашлица. Той се изправи и побягна.

„Дали така е умрял и баща ми?“ — помисли Боренсон.

Ужасно му беше мъчно за него.

След минута се обърна, примига към бойната линия и с яд изтри сълзите от очите си.

Напрегна се да види по-добре. Беше стигнал едно малко възвишение на сто крачки от халската пътека. Нагоре и надолу по фронта Владетели на руни се биеха ожесточено с халите. Малко от рицарите бяха с пики. Повечето бяха скочили от конете си и вече се втурваха на бой с брадви и чукове.

Лордовете бяха избили западния фланг на халската колона. Много от чудовищата обръщаха на изток, за да избегнат клането.

Зад редиците на халите ревяха гиганти главанаци, газеха навътре сред врага, размахваха грамадните си криваци и поваляха гигантските насекоми. След това Владетелите на руни довършваха ранените чудовища.

Мирима не се виждаше никъде. Пет чудовища лежаха на грамада сред бойното поле там, където той беше убил своята хала, сред тях и пурпурната вещерка с нейните огнени руни.