— Нищо ми няма. Само ме одраска.
— Имаш късмет, че не те прониза в сърцето — каза Бинесман. — Добре че беше вайлдът.
Йоме отново понечи да стане. Бинесман я задържа за миг, после каза:
— Е, добре. Кървенето спря. С твоите дарове не се съмнявам, че до утре ще си оздравяла.
Чародеят отиде да се погрижи за Боренсон, който лежеше и пъшкаше от болка; Мирима бе коленичила до него.
Йоме се надигна на колене. Видя, че е обкръжена от приятели. Ейвран, Габорн, Ленгли, Скалбейрн — всички я гледаха загрижено. Само на десетина крачки встрани лежеше тялото на човека, който искаше да я убие. Кървава мешавица. Рицарите на Роуфхейвън се бяха погрижили за него.
Все така на колене Йоме тръгна към Джюрийм. Пиката направо го беше разпрала. Нямаше шанс да е жив. Все пак тя хвана ръката му. Беше отпусната и топла.
„Знае ли някой какво може да чуе умиращият в мига, в който идва смъртта?“ — зачуди се тя.
— Джюрийм — зашепна Йоме в ухото му и горещият й дъх замъгли златната му обеца. — Ти се справи добре, мой верни приятелю. Благодаря ти. Ако има някакъв начин да те възнаградя в този свят или в идващия, ще го сторя.
Дълго държа ръката му. Вдигна очи и видя застаналия над нея барон Уагит. Очите му бяха пълни със сълзи, гледаше объркано.
— Можем ли да направим нещо за него? — промълви баронът.
Тя се замисли какво ли е да разбереш смъртта така брутално. Беше получил дара си на ум само преди няколко часа и през това време бе видял десетина души да загиват жестоко пред очите му.
— Можем — отвърна Йоме. — Можем да живеем така, че делата ни да станат неговият паметник.
Уагит размърда уста и за миг тя помисли, че ще помоли да постъпи на служба при краля, да получи даровете си и да тръгне на бран. Но той не каза нищо. Само се обърна и се отдалечи.
Като глупак, в Карис беше убивал хали, без да разбира какво е смъртта. Сега куражът сякаш го беше напуснал. Йоме си спомни една стара пословица: „Накарай глупака да изцери глупак“. Габорн бе похабил един силар с него.
Тя пусна ръката на Джюрийм и я положи върху зейналата на гърдите рана. Няколко рицари дойдоха и го отнесоха.
Йоме се озърна към Ейвран. Грамадният дъб, под който бе лежало детето, беше паднал, кривите му коренища бяха щръкнали на двайсет стъпки височина. Вятърът бе помел всичката трева наоколо. Ейвран седеше присвита до дънера, стиснала краката си с ръце. Йоме се удиви. Вихрушката беше толкова яростна, че беше очаквала едва ли не да е отнесла момичето.
На трийсетина крачки по-нататък Бинесман питаше сър Боренсон:
— Боли ли те като дишаш?
Боренсон изпъшка от болка.
— Нищо ми няма. Само ми изкара въздуха.
Йоме вдигна глава и видя, че Габорн я гледа, сякаш е готов да я прониже с очи.
Други хора се приближаваха и шепнеха неща като „Чест и слава на Силите“, но Габорн я гледаше с мълчалив укор. Махна рязко с ръка на всички да се отдалечат.
— Защо? — попита я той, след като всички се махнаха. — Защо Сияйният на мрака те преследва?
Йоме не искаше да го товари с още една тревога.
— Не знам…
— Моля те.
— Иска твоя син — промълви Йоме. — Знае, че нося сина ти.
— Моят син?!
— Да — призна Йоме. — Когато се промъкваше към мен в замък Силвареста, създанието каза, че надушва в утробата ми син.
Йоме не знаеше как ще реагира Габорн. Не бе искала да го разбере точно по този начин. Боеше се, че ще се разгневи, че е таила толкова дълго новината.
— Затова взех повече дарове — прошепна Йоме. — Исках да го родя по-скоро. След като Сияйният на мрака го искаше толкова настойчиво…
Очите на Габорн светнаха и той примига да махне сълзите на радост. А може би се бяха смесили със сълзи на тъга. И двамата бяха взели дарове на метаболизъм — твърде много, за да могат тепърва да живеят обичаен живот. Щяха да остареят и да умрат преди детето да стигне пълнолетие. С половин дузина дарове на метаболизъм у всеки, когато момчето станеше на дванайсет години, те щяха да се състарят почти до сто. Въпреки че даровете на жизненост можеха да ги опазят здрави дотогава, човешкото тяло се износваше с времето. Детето може би щеше да се роди здраво и читаво, но Йоме и Габорн така и нямаше да доживеят, за да го видят как стига пълнолетие. Габорн трябваше да осъзнава това, трябваше да разбира цената, която тя вече бе заплатила за своето дете.
Габорн коленичи до нея и я погали.
— Полежи малко.
— Добре съм — отвърна Йоме.
— Ти си повече от добре. Ти си великолепна — каза Габорн. — Но все пак полежи.
Читать дальше