Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн я прониза с поглед.

— Какво те накара да ми го кажеш?

— Това, което се канят да правят с нас. Това, което чувстват отвътре. Зная какво изпитват, когато ни гледат… неустоим глад.

— Чудехте се, защо халите се задържаха тук, нали? — продължи Ейвран. — Не мога да ви кажа със сигурност. Може би защото им е студено, уморени са и умират от глад. Не са създадени да вървят по снега, да минават през заледени реки, както направиха снощи в планините, или да вървят с дни, без да има какво да пият. Те умират от жажда.

Габорн се загледа с почуда нагоре към халите.

— Е, значи сме ги надвили.

— Може би. Но знам какво си мислят. Най-вече просто ги е страх.

— От какво?

— От вас!

Габорн се изсмя все едно, че му беше направила незаслужен комплимент.

— Че защо ще се страхуват точно от мен?

— Те ви надушват — обясни Ейвран. — Вчера, по време на битката, злата магесница надуши миризмата ви. Тя знаеше, че вие предизвикахте земните трусове и че мъжете започнаха да се сражават по-пламенно, когато дойдохте. Изпрати миризмата ви до всички свои воини и ги предупреди, че представлявате сериозна заплаха. Направи го малко преди световният червей да унищожи Руната на опустошението и преди в небето да блесне мълнията.

— Нима? — отвърна Габорн. Не разбираше накъде клони.

— Нима не разбирате? Те мислят, че вие сте Ерден Геборен, техният древен враг. Мислят, че сте призовали Сияйните в битка. Халите не бягат към пещерите си само защото ги е страх — те се връщат да предупредят своята единствена — Истинската господарка!

Изведнъж около нея настъпи тишина. Йоме, Габорн и още дузина лордове я гледаха.

— И какво ще стане, ако предупредят Истинската господарка? — попита Габорн.

Ейвран усети как дъхът й секна.

— Тя ще призове всички свои войски, за да ви унищожи.

Всъщност Ерин Конал не можеше да остави портата към Долния свят в разрушеното село Туинхейвън. О, тя й обърна гръб и се отдалечи, но знанието, че съществува, я дърпаше назад като въже и сърцето й оставаше там, въпреки че по-неотложни неща привличаха вниманието й.

Два часа след като напуснаха Туинхейвън, двамата със Селинор спряха на един самотен хълм с изглед към замъка Хайман, на около пет мили югоизточно от Белдинук.

— Ето го нашето гнездо на стършели — промълви Селинор.

Конничките от Флийдс ги бяха предупредили, че дъщерята на Лоуикър е дала воля на гнева си, но отдалече, от билото на хълма всичко приличаше на истинска война. Дърводелци и зидари укрепваха стените на замъка. Около три хиляди конни рицари се упражняваха с пики по зелените му ливади. На север по хълмовете се точеше колона пешаци. Фургони, пълни с оръжие и продоволствие, се нижеха от изток. Зад тях във въздуха се вдигаше мръснокафява мъгла прах като от движеща се армия, но Ерин не можеше да види какво я причинява.

Ерин и Селинор поеха на запад, през леса, заобикаляйки Белдинук — не смееха да яздят по пътя. Тръгнаха предпазливо покрай сухото корито на един поток, през боровете.

През по-голямата част от деня мълчаха, настръхнали и нащрек. Или поне Селинор беше нащрек. Ерин не можеше.

Докато яздеше през стаената клисура в ранния следобед — слънчевите лъчи пронизваха мокрите листа и комарите тихо бръмчаха в ушите й, — мислите й отново и отново се връщаха към портата към Долния свят в Туинхейвън. Представяше си зелените пламъци, вихрещи се там между черните пепелища на руините.

Беше поразена. Беше открила порта между два свята. Знаеше ли човек що за чудеса се крият от другата страна? Трябваше само да пристъпи през прага й. Ето, на това му се викаше приключение!

Но можеше ли да го направи? Магьосници можеха да навестят тези владения, но Ерин се съмняваше, че са достъпни за обикновен човек.

И все пак… Камата й беше изчезнала. Беше се плъзнала и потънала в пламъците. Навярно беше унищожена, а може би лежеше някъде в този далечен свят.

Самотният и дрезгав грак на врана на билото на хълма стресна Ерин. Предупреди я, че там се крие нещо.

Можеше да не е нищо повече от някой глиган или мечка. Но двамата със Селинор бяха изнервени. Дръпнаха юздите и се вслушаха. Боровете засенчваха билото над тях. Много след като гракът заглъхна, Ерин подкара коня си напред.

Навлязоха в клисура, където високите борове затваряха достъпа от двете страни. Дърветата бяха толкова нагъсто, че Ерин не се страхуваше от ездачи. Никой кон нямаше да може да проникне през гъстите храсти.