Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Клоните се извисяваха над главата й. Листата миришеха толкова силно, че Ерин си даде сметка, че никога не е мирисала истински миризмата на дъб. Краката й тупкаха приглушено по дебелия килим гнила шума. Под дървото цареше тъмнина и хлад. Тук слънчевата светлина не беше стопляла пръстта от хиляда години. Нищо не растеше под огромното дърво.

Ерин се спъна и залитна. Под краката й изпращяха сухи кости. Нападалите листа ги бяха скрили. Видя огромен меч, забит в земята — като паметник от някоя древна битка. Наоколо лежаха разхвърляни кости на същества, които можеше да са били хора. За миг пред очите й проблесна ярка броня и тя зърна някакъв череп, с твърде широко лице, за да е човешки.

Мълния удари земята — този път по-близо, едва на една-две мили според последвалия гръм. Ерин се уплаши, че ще я разкрие за онова, което летеше отгоре. В ушите й прозвуча неземният вой на Сияйни на мрака.

Притича още по-близо към огромния дъб. Стволът беше стар, изкривен и поне деветдесет стъпки дебел. Съвсем наблизо изтрещя нова мълния и от гърлото й неволно се изтръгна писък… защото на блесналата внезапно светлина тя видя, че дървото има лице… очи и широко отворена уста.

Спря се рязко и примижа срещу сенките, докато поредната мълния не разкри отново гледката пред очите й.

Огромният ствол беше стар, набръчкан и чворест, покрит с мъх и лишеи. В кората му някой беше изсякъл лице… женско лице. Чертите му бяха неземно красиви. Устата беше широко отворена, сякаш зовеше някого. Отворената уста водеше към кухина, дълбоко под корените на дървото.

Убежище. Устата представляваше просторна пещера, широка двадесет стъпки. Тя се затича през отвора, препъна се и се затъркаля по дълъг склон. Най-сетне падна върху камара от кости, които запукаха под тежестта й.

Надуши мускусната миризма на бърлогата на някакво животно. Сянката на дървото беше скрила напълно звездната светлина. Всичко около нея беше черно, освен когато някоя мълния разцепеше небето. Небесата ръмжаха. Вдигаше се буря.

Ерин се изкатери обратно до входа и приклекна. Блесна мълния. На половин миля сред откритите поля препускаше елен. Носеше се над земята като в сън.

Но отгоре се спуснаха Сияйните на мрака. От гърлата им се надигна предупредителен вой, ловен вик, смразяващ костите, като воя на гладен вълк, смесен с писъка на бесен вятър и тътена на далечна буря.

Пред елена падна мълния. Той скочи надясно и се втурна към дъба за укритие. Втора мълния удари земята. Еленът отново свърна встрани.

Спуснаха се сенки. Крилати същества се изсипаха от небето като прилепи, спускащи се в недрата на пещера, и еленът изчезна.

Една сянка скри светлината над главата й и Ерин чу шумолене на криле. Нещо огромно се понесе във въздуха право към нея, после отново се издигна. Когато прелетя над нея, Ерин усети вятъра, вдигнат от крилете му.

Сияен на мрака! Тя зарови лице в пръстта и не посмя да мръдне.

Но ловен вик не последва. Не я разкъсаха нокти. Чу се само звук на прибиращи се криле на огромна птица. Тих гърлен звук като на бухал: „Уу-хуу“.

Но птицата беше много по-голяма от който и да е бухал. Размахът на крилете й сигурно бе не по-малко от двайсет стъпки.

Мълниите продължаваха да удрят по полята наоколо.

Дървото се тресеше от грохота им и от ревовете на Сияйните на мрака. В небето бляскаха светкавици. Вятърът пищеше през грамадните клони и брулеше листата.

Ерин стисна дръжката на бойния чук, надигна глава да види птицата, да разбере дали я заплашва.

Под примигващия блясък на мълниите успя да види чудовищно голямата птица кацнала на петдесетина стъпки над нея. Някакъв проход сякаш водеше надолу, към още по-дълбока яма. Бухалът беше сив и мъхест, с бели петна по гърдите и черна ивица около гърлото. Златните му очи бяха колкото паници и мълниите се отразяваха от тях.

Гледаше я, без да мига. Клюнът му беше достатъчно голям, за да откъсне човешка ръка. Държеше нещо в клюна си.

После светлината изчезна и в ума й се оформи остатъчен образ. Беше видяла блясъка на кости по пода. Беше усетила миризмата на бухала. Това трябваше да е неговата хралупа.

Блесна нова светкавица и заплете паяжина от единия хоризонт до другия. Бухалът беше склопил очи и сега тя видя какво държи в клюна си… Нейната кама!

Бухалът пусна оръжието, то проблесна в тъмното и се превъртя във въздуха на трепкащата светлина, след което се заби с трясък в някакъв череп на пода.

И тогава бухалът заговори, с шепот, който разкъса Ерин до дъното на душата й: