Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Укрепеният с яки крепостни стени град се беше проснал покрай бреговете на река Джурипарари. Стените на града и на всеки палат вътре бяха от сиво-бял камък, с цвят като на избледнял стрък лавандула, и блестяха ярко на слънцето. Река Джурипарари течеше покрай тях като широка бронзова лента.

Цели флотилии лодки от тиково дърво с по една мачта с кафяво платно плуваха в ленивите води. Караха скъпи подправки, ориз, захарна тръстика, коприна, злато, дини и плодове от джунглите. Дори от толкова мили острият нос на Радж Атън долавяше наситената миризма на гъстото човешко множество, на тържища и гниеща храна, на бедност и надежда.

Но загледан към реката, той разбра, че в Мейгаса го чака беда. Днес всички лодки бяха поели надолу по течението и четириъгълните им платна се изпъваха, за да усилят скоростта им. Хората бягаха.

Нещо повече, от тази височина той можеше да види пътя, водещ към Маджпур. Беше задръстен от волски коли, коне и хора. Отдалече кипналата човешка маса, поела по широкия, извиващ между дърветата път, приличаше на питон, виещ се по тревата.

Никой не бе посмял да тръгне на североизток, по търговските маршрути навътре през пустинята — не и по това време на годината. Пустините бяха твърде сухи по това време, достъпни само за най-добрите подсилени камили. Бежанците следваха кривината на джунглата през хълмовете на северозапад, към Деяз.

— Какво става? — попита Бопанастрат. — Да не би на идват халите?

— Да — беше краткият отговор на Радж Атън. Той стисна юздите на камилата в изтръпналата си лява ръка, сръга я с дясната и бавно заслиза в долината.

В Мейгаса цареше суматоха. Въздухът бе изпълнен с нервно бръмчене от хилядите тревожни гласове, накъсвани от викове и крясъци. Улиците бяха пълни с мъже и жени — бяха опаковали най-ценното си имущество и напускаха домовете си. Жени хвърляха от терасите и прозорците вързопи с дрехи и храна на децата долу, а мъжете с извадени ками и мечове пазеха конете и фургоните.

Радж Атън влезе от север, през Портата на слепия. Градът беше в паника. Първите няколко души, които срещна, бяха толкова залисани в бягството си, че никой не обърна внимание нито на него, нито на свитата му. Единственият, който погледна към него, всъщност измери с поглед камилата му, сякаш се чудеше дали си струва да я открадне. Когато накрая си направи труда да погледне ездача й, се присви онемял.

Радж Атън подозираше, че хората вече са почнали да се избиват в припряността си да се измъкнат час по-скоро.

Започна да го обзема силно безпокойство. Все още беше на почти двеста и шейсет мили от Картиш.

Но не смееше да издаде тревогата си. Сръга камилата си и я подкара напред с вдигната глава през пазара, после покрай Райския шадраван с тръбите от излъскано сребро, които се извиваха като лози, от които водата бликаше с форма на всевъзможни цветя над басейни, изваяни от родолит и пълни с крокодили.

Бежанци бяха придошли от юг с целите си семейства, с животните и цялото си имущество. Онези, които изобщо разполагаха с ездитни животни, все пак имаха късмет. Жителите на Мейгаса ги оглеждаха трескаво и подвикваха: „Коне? Камили? Плащам в злато за камили!“ „Храна? Искам храна!“

Мейгаса се славеше като място на най-оживените пазари в света. Тук, при северната порта на открития пазар, знахари продаваха целебните си билки — гоку и женшен — или отвари от бели кобри за предотвратяване на старостта, или тестикули от гущер, за повече мъжка плодовитост. А долу при кейовете бяха търговците на риба, зеленчуци, коноп, дърво, мед и желязо. По-нататък, в по-богатския търговски квартал, бяха големите сергии на превозвачите на коприна и лен, на златоткани платове, памук и вълна, всички боядисани в десетки хиляди цветове.

Дори в делник пазарът беше така претъпкан, че човек не можеше да мине с камила.

Но сега северният пазар беше почти празен, сергиите бяха пусти, не се чуваха мамещите викове на търговците. Повечето превозвачи вече бяха избягали от Мейгаса. Малцината, които бяха останали, бяха алчни посредници, които деряха кожите на селяните с двайсет пъти по-висока цена за кон, след което пробутваха някое болнаво муле. Радж Атън видя жени с блеснали от алчност очи, които продаваха ориз с шафран на четиридесет пъти по-висока цена от обичайната.

Около тях се трупаха отчаяни селяци.

— Радж Атън! — извика една жена. — Нашият избавител!

Очите на всички започнаха да се обръщат към него. От години ги беше предупреждавал, че халите ще нападнат. Беше обещал да бъде техният спасител. Сега хората мълвяха, изпълнени с надежда: