Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Баща ми вече е направил избора си — каза Боренсон.

— Така да бъде — промълви Габорн. — Е, Ейвран, поверявам те на грижите на семейство Боренсон. Макар да е само на име, вече имаш правото да се наричаш дъщеря на Роланд.

Мирима кимна, погледна с тъга Ейвран и й каза:

— Вече сме роднини.

Ейвран се просълзи и Мирима я прегърна.

— Майка ми и сестрите ми ще заминат за Дрювъри. — Свали от шията си тънка верижка със сребърна рибка и я окачи на вратлето на Ейвран. — Като видят това, сигурна съм, че ще те приемат сърдечно. Това ми е подарък от татко ми. Дрювъри ще бъде твоят дом, когато пожелаеш.

Ейвран се притисна силно към нея и промълви задавено:

— Довиждане.

След това Мирима стисна за сбогом ръката на Бинесман и дори на неговия вайлд. После тя, Боренсон, Йоме и свитата на Йоме започнаха да стягат багажа си. Йоме щеше да откара силарите на Габорн в Дворовете на прилива.

Габорн повика един от хората си, мургав тип с тъмни вежди — казваше се Граймсън, — и му нареди да ги приготви.

Но когато Граймсън се качи във фургона със съкровището, извика:

— Ограбени сме!

Няколко души притичаха към фургона. Стражите почнаха да викат:

— Но ние не сме го изпускали от очи!

— Пазихте ли го добре, когато нападна Сияйният на мрака? — попита Граймсън.

Пазачите нададоха отчаян вой.

Габорн се съсредоточи, после викна високо:

— Крадецът е Фейкаалд. Тръгнал е към Индопал.

— На по-малко от час е пред нас — каза Боренсон. — Можем да го догоним.

Старият Ум Джеримас каза:

— Милорд, трябва да си върнете тези силари. Не допускайте грешка. Ако Радж Атън разбере, че все още имате толкова много, наистина ще дойде за тях.

Но за изненада на Мирима Габорн поклати глава.

— Не. Чувствам, че над Радж Атън се стеле гробен саван. В Картиш е станала беда. Децата на Индопал се нуждаят от силарите също както и ние.

Мирима помисли, че някой ще възрази. Наоколо стояха свободни рицари и лордове от няколко кралства. Но никой не отрони и дума срещу Габорн.

От дни го беше казвал: че всички хора на света са негови подопечни. Може би вече бяха започнали да го вярват.

Мирима, Боренсон и свитата на Йоме яхнаха конете. Чакаха само Йоме.

Тя и кралят се отделиха и застанаха под един дъб край потока, за да си поговорят. Мирима видя сълзите по лицето на кралицата. Бяха достатъчно далече, за да не може никой да чуе какво си казват, но човек можеше да си представи.

Йоме оставяше Габорн, а той отиваше в Долния свят, за да се срази с Единствената истинска господарка. Йоме се боеше за него; притискаше се до гърдите му. Най-сетне го пусна и се качи на коня си, без да каже и дума.

Подсилените коне подкараха фургона със съкровището толкова бързо, че колелетата му запяха по широките друмища. Препускаха на югоизток през степите, следвайки река Донестгрий, буйно течаща към океана и Дворовете на прилива.

Селата в околните равнини бяха малко. Мирима попита Боренсон защо е така. Той обясни, че постоянните ветрове не позволяват да израстат много дървета, а под тънката почва има вулканичен камък. След като нямаше достатъчно дърва за огрев, малцина желаеха да се заселят тук, въпреки че областта беше достатъчно пригодна за гледане на добитък.

Но някога тук бяха обитавали повече хора. По не един самотен хълм тя видя останките от стари замъци. Боренсон й посочи мястото на Битката на Петимата магьосници и веднъж спря, за да й покаже костите на някакъв великан, прибрани в една скала край пътя. Тя видя и кулата, от която Леандра хвърлила майка си, като чула, че Андреас вече го няма.

Недалече от стария олтар при Римънди подплашиха ято млади диви грааци от труповете на няколко диви говеда.

Късно следобед стигнаха кръстопът на двеста мили югоизточно от Карис. Над тихата река се бяха надвесили сребристи брези и листата им се отразяваха в чистата вода.

На юг се точеше пътят, по който щяха да тръгнат Мирима и Боренсон; Йоме тръгваше на североизток. Спряха и оставиха подсилените коне да си починат.

— Не можем да останем тук дълго — предупреди Боренсон Мирима. — Слънцето скоро ще залезе. Добре ще е да подминем Западните земи преди да се е стъмнило.

— Западните земи ли? — попита Мирима. Не можа да скрие нотката на страх в гласа си. Беше слушала детските приказки за духовете, които ги обитават. — Ама те близо ли са?

— О, ще ги видиш съвсем отблизо — увери я с широка усмивка Боренсон. — Ако се изплюеш ей натам, ще ги улучиш. — Кимна на юг.