Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Най-малкото сянката му трябва все още да витае тук“, реши тя.

Стаята беше много голяма, с богато обзавеждане и огромен балдахин с четири пилона в средата. Йоме отиде до него и потупа твърдата постеля. „Тук ми е отредено да спя — помисли тя. — Тук — Силите дано ни опазят — ще родя моя син. Тук Габорн ще ми дари още синове.“

Нейната Дни отиде до прозореца и го разтвори широко.

— Слушала съм, че гледката към града оттук е красива — възкликна тя. — Би трябвало да го погледнете от парадната тераса.

Йоме знаеше, че няма да може да спи. С толкова много дарове на жизненост, метаболизъм и мускул, беше й нужно много малко сън. Отсега нататък, когато й се наложеше да отдъхне, щеше да го прави като всеки могъщ Владетел на руни — като постои тихо и зарее вътрешния си взор в личните си блянове. Все още се чувстваше отпочинала, а и тонът на Дни бе твърде заразителен.

Йоме излезе на терасата. Намираше се на три етажа под най-горните зъбери на кулата, където бдяха денонощно кралските далекогледци. Парадният балкон беше добре осветен. Точно под един от постовете беше запален огромен червен фенер.

— Доста време не е светил — отбеляза Йоме.

— Доста време тук не е пребивавала кралица — отвърна Дни. — Запален е във ваша чест.

В нейния замък у дома не съществуваше подобна практика. Замък Силвареста служеше като защитен бастион и Йоме рядко го напускаше. Но Мистария беше друга работа. Семейството на Габорн поддържаше половин дузина замъци, които можеха да служат като места за отдих по време на война, както и палати, които понякога се използваха за домове в мирни времена.

Под нея в мрака се гърбеха сградите на Дворовете на прилива — царствени замъци с извисяващи се горди кули, просторни богаташки имения. Пазарища се точеха на запад и двурогата луна блестеше по лъскавите плочи на покривите им; а отвъд тях, в по-бедните квартали стърчаха острите покриви на хиляди и хиляди къщурки, щръкнали нагоре като остри камъни.

А зад всичко това беше океанът — спокоен и тих. Миризмата на сол щипеше ноздрите й. Нощта не беше студена.

— Красиво е тук, отгоре — въздъхна Дните. — Точно както съм си го представяла винаги.

После продължи:

— Когато бях малка, мама ми разправяше една приказка. Че във всеки от четирите краища на света имало по един замък, пълен с великани, и тези на изток воювали с великаните на запад. Всеки ден великаните на изток зареждали своя катапулт и мятали високо горе огнена топка, за да ударят с нея покривите на замъка на запад. А всяка нощ същите великани хвърляли огромен камък, който се търкалял през небето. Огнената топка е слънцето. Топката от камък е луната. А когато дойде ден, в който слънцето няма повече да се издигне, ще разберем, че войната е свършила.

— Простите хора в съборетините си в града твърдят, че Кралската кула е толкова висока — продължи момичето, — че стоящите тук далекогледци могат да виждат през океана и да забележат как великаните зареждат катапултите си. Точно от това място далекогледците на Фалион са зърнали сивите кораби.

Йоме се усмихна. Високо над тях през небето се стрелнаха няколко звезди едновременно. Едната от тях наистина приличаше на огнена топка, която се търкаля бавно и оставя след себе си огнена диря.

— На твоите великани май са им свършили скалите — засмя се тя. — Тази нощ мятат залп с по-дребни камъчета.

Дни също се засмя. Обърна се. Очите й искряха. Знаеше какво й предстои и й харесваше. Мечтата на момичето бе да стои редом до кралица и да гледа как пред нея се разгръща историята. Но дори Габорн да успееше да спре злата магесница, предвождаща Долния свят, Йоме щеше да остане забутана в тази кула седмици наред, без да върши нищо. Тази мисъл свиваше сърцето й.

„Колко ли време ще е нужно — зачуди се Йоме — преди момичето да съжали за избора си?“

Загледа се към далечния хоризонт, където водата проблясваше в нощта. Не можеше да различи никакви кораби, нито дори стадо китове.

— Не се виждат великани — отрони тя. — Нито кораби.

При тези думи момичето съвсем неволно и едва забележимо се стегна и пръстите му стиснаха каменния парапет. Отново се засмя, но този път смехът изглеждаше насилен.

Идат кораби, разбра Йоме. И Дните знаеше това. Идеха кораби, за да нападнат Дворовете на прилива.

Но чии кораби?

Започна да мисли трескаво. На юг бяха инкарците, които никога не бяха водили война със Севера, макар че сега го правеха. Все пак изпращането на флоти не беше обичаен за тях начин на водене на война. На север имаше половин дузина държави, които можеха да съставят флот — Лонък, Туум, Ейремот, Алник, Ашховън и Интернук.