Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Йоме издърпа Дни в стаята тъкмо когато нощният въздух се разцепи от звука на трошащ се камък. Парапетът отвън се пръсна и падна.

Дни извика от ужас и се притисна към Йоме.

Кулата продължи да се люлее, готова всеки миг да рухне.

— Хайде — каза Йоме и повлече момичето към стълбището. Отгоре се чуваха изплашените викове на далекогледците, които тичаха към стълбите да се спасят.

Тя скочи на стълбището. Светилниците по стената се люлееха и плискаха горящо масло. Кулата пак се наклони и от стените се откърти мазилка и запада на едри късове. Въздухът се изпълни с прах и пушилка.

Йоме затича надолу по стълбището, вдигнала едната си ръка над главата, за да се предпази от падащите парчета. С нейните дарове на метаболизъм, й се струваше, че парчетата мазилка се сипят надолу бавно като сняг. С даровете си на мускул можеше да ги отбие и да опази и себе си, и момичето.

После скочи през огнена стена.

По стъпалата се търкаляха грамадни късове вар и тя, без да забавя тичането си, трябваше да внимава къде стъпва. Колкото по-надолу се спускаше, толкова повече имаше чувството, че си пробива път през свлачище.

Потърси дълбоко в себе си. Габорн не я бе предупредил за някаква опасност, както бе направил в замък Силвареста. Обзе я паника. Всеки миг цялата кула можеше да се срине отгоре им.

Не беше стигнала до дъното на стълбището, когато първият трус заглъхна.

Дни спря.

— Почакай. Почакай. Свърши — захлипа момичето и изтри сълзите от очите си.

Но Йоме беше виждала не един земен трус в Хиърдън и имаше опит.

— Не е сигурно!

Сграбчи Дни и я задърпа по стълбите и извън замъка. И добре че го направи.

Тъкмо бяха избягали от зданието, когато втори, още по-силен трус разтърси Дворовете на прилива.

Земята под Скалата на Мангън бе овъглена на миля околовръст. Тук-там още горяха ниски храсти, тъй че земята бе станала по-черна и от нощното небе, въпреки че я осветяваха хиляди малки огньове.

На изток бушуваше пожарът, подпален от Габорн — вятърът го носеше към планинските подножия. Най-вероятно щеше да продължи да пращи и да лумва с нова сила сред горите още дни наред.

С всяка стъпка, която правеше Ейвран, във въздуха се надигаше пепел и я задушаваше. Ейвран, Бинесман, Габорн и неговият Дни крачеха към мъртвите хали, нападали на зловещи грамади. Всяко от чудовищата бе по-голямо от слон.

Хиляди хали бяха наскачали или нападали от Скалата на Мангън като мръсна градушка. Някои бяха издъхнали. Земята в южния край на стръмнината беше осеяна с тях. На някои места труповете им лежаха на купища по три-четири един върху друг.

Хиляди ранени чудовища се изтегляха през полята с потрошени крака и коруби. Оцелелите от ордата ги бяха изоставили. Повечето от рицарите на Габорн отидоха да доизбият ранените, но той бе изпратил съгледвачи със запалени факли да търсят сред мрачните трупове някаква следа от Майстора на пътя.

Ейвран не искаше да яде друга хала. Последната, от която бе яла, я поболя, причини й ужасни болки. Нервите й продължаваха да са изпънати, всички мускули я боляха. Твърде рано беше да яде отново.

Но мъртвите хали лежаха навсякъде наоколо, а Габорн не искаше да изгуби такава възможност.

Ейвран крачеше през пепелищата. Над нея профуча падаща звезда. Тя вдигна поглед нагоре, видя почти моментално още една и забеляза, че с мъртвите хали бяха останали малко грий. Или пушекът ги беше убил, или бяха отлетели след останалата част от ордата.

Земята отново се разтърси и няколко камъка се затъркаляха от Скалата на Мангън и заподскачаха около труповете на чудовищата.

— Ти ли направи земетресението? — попита тя Габорн.

— Не, това не е мое дело.

Ейвран видя малко по-напред един умиращ лепкав. Лежеше по гръб и вдишваше с мъка. Торбите под челюстите му изхвърляха мазен пулп.

— Не го приближавай — предупреди я Габорн.

— Няма страшно — отвърна тя. — Пипалата му вече не се движат. — Огледа го. — Това същество го наричаха Майстора на Високите неща. То построи залата за люпене на Единствената истинска господарка.

Приближи се до него. Този лепкав беше великолепен звяр. Много от събратята му се използваха да укрепват със своя клей таваните в пещерите и тунелите, но този ги надминаваше. Неговите сводести арки и подпори бяха истинско чудо със своята изящност и здравина.