Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн изстина.

— Колко зле?

— Изплака няколко пъти и започна да се поти. После падна на земята и почна да се гърчи. Прехапа си лошо езика и й потече кръв. Дави се с нея.

— Сили небесни! — изруга Габорн. — Какво направи?

— Пъхнах нож между зъбите й и й отворих устата, но трябваше да я обърнем по корем, за да не се задави в собствената си кръв. Не можем да налеем вода в гърлото й.

Габорн скочи от скалата и затича към коня си.

— Бинесман и неговият вайлд правят всичко, за да я опазят жива — каза съгледвачът.

Габорн се метна на коня си и препусна. Стигна до една малка група мъже, струпали се в кръг.

Двама лордове държаха Ейвран притисната в земята, за да не може да се нарани в гърчовете си. Очите й се бяха подбелили, клепките й потръпваха. Дъхът й излизаше на хрипове.

Бинесман стоеше над нея и бавно люлееше тоягата си — довършваше някакво сложно заклинание.

Вонята подсказа на Габорн, че е повърнала, а мокрите локви в пепелта показваха остатъците от храната й.

Той извърна глава отвратен. След малко Бинесман дойде при него и сложи ръка на рамото му.

— Халата, от която яде, трябва да е била близо до смъртта. Много страда. Тъкмо беше довършила яденето и изплака: „Умирам. Умирам.“

Габорн не посмя да каже нищо.

— Изхвърли повечето храна — добави Бинесман. — Мисля, че само това спаси живота й.

Габорн поклати глава примирен. Не знаеше какво да прави.

— И може би с това загубихме своя — каза той.

Боренсон зяпна дясната ръка на Мирима под звездната светлина. Кокалчетата и средните три пръста бяха ледени и почти толкова бели, колкото скрежа, попарил земята на петдесет крачки околовръст.

Той опипа плътта й и се увери, че е толкова жестоко студена, че чак пари. Зъбите й тракаха и тя цялата се тресеше от студ. Призракът тот беше хвърлил някакво заклинание върху нея.

— Проклятие! — изруга той. Пръстите й все едно си бяха отишли. Със сигурност щеше да ги загуби — може би и цялата ръка.

Сърцето му биеше неистово. Смъртният вик на призрака продължаваше да отеква в ума му. Мислите му препускаха бясно. Жена му бе премахнала призрак. Това беше невъзможно. Само някой могъщ магьосник можеше да го постигне. А по всичко изглеждаше и че ще загуби ръката си.

„Тя го направи заради мен — помисли Боренсон. — Застана над мен и се срази с чудовището, точно както се сражаваше с халите при Скалата на Мангън.“

Не можеше да мисли ясно. Хвана ръката й и опита да я стопли с дъха си.

— Да я увием и да се опитаме да я стоплим — предложи след малко и смъкна наметалото си. Уви го внимателно около пострадалата ръка.

— В нея не е останала никаква топлина — промълви Мирима. — Студът се разпространява.

Въздухът беше смайващо хапещ. По брадата му полепна лед. Въздухът… въздухът изглеждаше чуплив като ледената кора под краката му.

Да запали огън? Но кремъкът и огнивото му бяха в дисагите, а конете бяха избягали.

— Можеш ли да вървиш? — попита Боренсон. — Фенрейвън едва ли е далече.

— Мога — отвърна Мирима. Зъбите й не спираха да тракат. — Но ти ще можеш ли да издържиш? — Сега тя беше Владетел на руни, с повече дарове на мускул и метаболизъм от него, и с дарове на жизненост в добавка. Можеше да тича по-надалече и по-бързо от него.

— Не — каза й той. — Но във Фенрейвън все трябва да има знахар или поне някоя лечителка. Може би ти трябва да тръгнеш напред.

Мирима се изправи. Трепереше. Въпреки всичките й дарове усилието сякаш я изцеди. Тя вдигна лъка си, подпря се на него като на тояга и закуцука напред. Боренсон си спомни как само преди няколко часа Хосуел беше използвал по същия начин този лък, за да напусне бойното поле. Не беше оцелял.

Затича до нея.

— Трябва да намерим конете — промълви Мирима, зъбите й тракаха. — Имам в дисагите малко от целебния мехлем на Бинесман.

Щом излязоха от попареното от мраза парче земя, изпитаха някакво облекчение. Топъл нощен въздух сякаш се втурна около Боренсон, поосвежи го и го изпълни с надежда. Той осъзна, че само преди няколко мига се бе чувствал… лишен от нещо жизненоважно. Надяваше се, че и Мирима го изпитва.

Отгоре, през перестите облаци струеше звездна светлина, искряща прах в небесата. Изкачиха едно малко възвишение и Боренсон погледна нетърпеливо напред по пътя. Над разкаляната пътека се вдигаха парцали нощна мъгла. Черни дървеса вдигаха към небето голите си безжизнени клони.