Иан Эсслемонт - Завръщането на Пурпурната гвардия

Тъй се родила Сянката и се свършило първото голямо разделение.

Изригването беше ранило света, Денут, рожба на Земята, пръв проникна през завесата от стелещи се пепелища и тъй се натъкна на кратера. Па̀ра се виеше над сивата вода, бликнала из средата на езеро, широко цели левги. Към смълчания бряг се спущаше гол назъбен склон. Всичко бе неподвижно, покрито със сняг от пепел. Ала нещо шавна, улови вниманието му и той си проправи път до водата, та намери там създание, прилично на него по форма, с две ръце и два крака, но накълцано и насечено от страховити рани. Кръв като черна кора покриваше създанието и помътняваше водите наоколо му.

Денут лекичко го обърна и се сепна от изумление.

— Лиоссеркал! Самият първороден на Отеца! Кой те нападна?

Дива усмивка разкри тъпи кучешки зъби.

— Никой. По-добре попитай аз кого съм нападнал. Няма ли други?

— Аз поне не видях.

Усмивката се изкриви в зверска гримаса.

— Значи всички са погълнати. Отнесени от взрива.

— Взрив?

Денут присви очи и изгледа чуждоземната стихия. Да, чуждоземна — кой би могъл да проумее какво мисли някой, роден с първото изригване на Светлината?

— Какво точно се е случило тук?

Потръпвайки от болка, Лиоссеркал се отърси от Денут. Седна прегърбен и здраво се обгърна с ръце, сякаш се опитваше да удържи тялото си цяло. Гъста тъмна кръв наново бликна от по-дълбоките му рани.

— Един експеримент. Един опит. Едно нападение. Наречи го както искаш.

— Нападение? Срещу какво? Тук нямаше нищо освен… — гласът на Денут замря в задавената от пепел вода. — Майко, опази ни! Азат!

Той се огледа, осъзна колко е огромен кратерът и опита да прецени големината на злочестината. Това причини болка на всички ни!

— Глупако! Пред нищо ли няма да се спреш в диренето си?

Бледата глава на другия се надигна. Кехлибарените му очи горяха.

— Правя каквото сам избера.

Денут се отдръпна. Наистина. И ето ти затруднение. Нещо трябва да се направи с тези древни стихии преди техните вражди и безпределни стремления пак да разрушат целия порядък. Решението на Драконъс всява ужас, ала тъкмо сега мога почти да разбера такава… крайност. Най-сетне, мигар вечното пленничество не е за предпочитане пред подобна разрушителна мощ?

Лиоссеркал сковано се помъчи да стане и просъска от болка заради множеството рани, а Денут усети непреодолимо изкушение. Никога не беше чувал да се е случвало това създание да е толкоз уязвимо, толкоз слабо. Соултейкъни, елейнти — какво значеха тези определения за стихията, която може би бе преминала през Светлината, преди тя да е познала Тъмата? А сега, види се, бе ранен почти смъртно. Да действа ли Денут? Ще се представи ли някога някому отново тази сгода?

Лиоссеркал сякаш следеше нишката на мислите на Рожбата на Земята, усмихна се и кучешките му зъби щръкнаха.

— Не се изкушавай, Денут. Драконъс е глупак. Грешно съди. Суровостта не е отговорът.

— Тогава какво е?

Лиоссеркал изкриви лице от болка и внимателно попипа с пръсти една дълбока рана високо на страната си.

— Проучвах други възможности.

— Проучвай някъде другаде.

Проблясък на нажежена до бяло ярост. Потушен.

— Разбирам намека, Сине на Земята. Той идва, нали така?

— Да. И носи своя отговор.

— Най-добре да тръгвам.

— Наистина.

Лиоссеркал вдигна ръце и очертанията на тялото му се размиха и удвоиха, ала после простена насред преобразяването, изрева от болка и се сгромоляса на брега. Драконът от злато и сребро се гърчеше върху острите скали пред Денут и той припряно отстъпи. Цели канари рухнаха в езерото при размаха на изпосечените криле. Най-накрая огромното туловище се издигна и се отдалечи, криволичейки тромаво. Дългата му опашка със съсък проряза горещите води в кратера.

Денут остана на място, не помръдна. Вълничките, набраздили прозрачната вода, тихо плискаха. Снегът от пепел се сипеше по матовия черен базалт на раменете и ръцете му. Сетне върху разбитата скала изскърцаха стъпки и Денут долови край себе си пронизващ студен мрак — като празнотата, която, казваха, пребивава между звездите. Денут се поклони, ала остана с извърнато лице.

— Съпруже на Тъмата и Владетелю на Нощта. Драконъс. Привет.

— Не съм съпруг вече — чу се сух, дрезгав глас. — Пък и властта ми е отхвърлена отдавна. Но все пак ти благодаря.