Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Ще съжаляваш — рече Дон. — Ще ти липсвам.

— Досега не си — отвърна мама. — Помогнах ти да се измъкнеш оттук само защото си убил Клетъс. Това е убийство, а на теб ще ти се размине. Сега сме квит — ти и аз. И вече приключихме.

Дон сложи мазната си шапка на главата, обърна се и си тръгна.

— Това е — рече мама.

Всъщност това бе почти всичко. Виждахме Дон в града два пъти, мина с пикапа край нас, когато вървяхме по улицата, после известно време ни следваше. Капитан Бърк научи за това и последно видяхме Дон да минава покрай нас на път да напусне града, а лицето му цялото бе подпухнало и посинено. Дори не се обърна да ни погледне.

Капитан Бърк уреди нещата така, че градът да ни подслони в пансиона за няколко дни и плащаше за храната ни. Това беше жест, който направи, защото каза, че сме преминали през огромно изпитание, но истинската причина бе, че проявяваше интерес към мама. Тя дори няколко пъти ходи да обядва с него в кафенето, но един ден късно сутринта мама дойде при нас и каза:

— Сю Елън, искам да дойдеш с мен. Вие двамата също може да дойдете, ако искате.

Тя беше станала и излязла рано същата сутрин. Когато ме намери, аз седях с Джинкс в стаята на Тери, която той ползваше сам. Аз, мама и Джинкс бяхме в обща. Тери каза, че да си без ръка си има своите предимства.

Накрая всички тръгнахме заедно. Тери излизаше за пръв път от пансиона — толкова се срамуваше до този момент, че е без ръка. Не каза, че така се чувства, но беше нещо, което личеше от начина, по който бе престанал да ни гледа право в очите. Този ден обаче ми се струваше по-силен. Мисля, че беше, защото предишната нощ мама, Джинкс, аз и той бяхме говорили да отидем да вземем парите и Мей Лин, после да си купим билети за автобуса и да се изнесем за Калифорния, за да може той да разпилее праха й — една негова мисия, която вече по-добре проумявах.

И така, последвахме мама, излязохме от пансиона и тръгнахме с нея към градския площад. Когато бяхме насред него, тя ни заведе до една пейка под няколко дървета, сред които имаше стар дъб. Пейката беше срещу сградата на съда. Всички седнахме на нея, в сянката на дъба.

— Сега само стойте и наблюдавайте вратата — рече мама.

Седяхме там, не разговаряхме; разбрахме, че мама не искаше това. Горе на сградата на градския съд имаше вграден часовник и той показваше, че е почти обяд. Седяхме и гледахме, докато стрелката застана на дванайсет, и тогава една свирка се задейства — толкова силно, че запуших ушите си с ръце.

От сградите на площада заизлизаха хора, в това число и от съда. След миг мама рече:

— Виждаш ли онзи мъж там?

— Дебелия ли? — попитах.

— Да — отвърна тя. — Това е Брайън. Това е баща ти.

Е, аз не бях се замисляла относно факта, че е остарял, както бе станало с мама. Ала ето го там — висок мъж с оредяла коса и голямо шкембе. Докато го наблюдавах, се опитвах да открия моите черти по лицето му; истината беше, че бе твърде далеч, за да мога да видя каквото и да е.

Той застана пред входа на съда, отстъпи с единия крак назад и опря подметката си на тухлената стена.

— Говорила ли си с него? — попитах.

— Не — отвърна тя. — Не е съвсем онзи красавец, когото помня.

— Все пак е той, нали? — рекох.

— Да. Гледай.

След миг една хубава жена, малко едра в ханша, се зададе по пътеката, следвана от две момичета. Струва ми се, че бяха с година разлика — предполагам на девет и десет, — но не ме бива много да познавам възрастта.

Жената се усмихна и моят истински баща й отвърна. Тя докосна ръката му, той й позволи да я плъзне в дланта му, докато се отдръпваше от стената. Малките момиченца заподскачаха към него, за да го погледнат в лицето, и аз успях да го чуя как се смее даже от мястото, където седях. Беше щастлив смях. Смях на човек, чийто живот се е подредил добре и е хубав.

— Ще отиде с тях в кафенето — рече мама. — Беше там и първия път, когато обядвах с капитан Бърк. Не знаех, че е той, но си спомням, че го погледнах и ми се стори познат, а следващия път, когато бяхме там, Брайън дойде и говори с него, а капитанът ме представи като Хелън Уилсън. После ми представи него. Естествено вече бях разбрала кой е, но той изобщо не разбра коя съм аз. Изобщо не ме позна. Не съм остаряла чак толкова, нали?

— Не, мамо — отвърнах. — Изглеждаш чудесно.

— Така си мислех… е, мисля, че изглеждам доста прилично.

— Наистина изглеждаш добре — каза Джинкс.

Тери я сръга с рамо, даде й да разбере да си гледа работата — беше си разговор само между мен и мама.