Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Капитан Бърк погледна ампутираната ръка на Тери и кимна с глава към нея:

— Казваш, че жената, дето живеела тук, е свършила тая работа?

— Да — отвърна Тери. — Тя е подпряна на къщата отвън и държи онова, което е останало от ръката ми, в кутия.

Мама отиде и отвори кепенците — беше си там, все на същото място, но се бе смалила в одеялото, все така сбръчкана, а оная отворена кутия от хирургически инструменти все още бе в ръцете й с остатъка от ръката на Тери.

— Аха — рече траперът, като погледна през прозореца. — Знаех я старата малко, но отдавна. Беше като отровна змия — без капчица добрина. Никой не искаше да има нещо общо с нея през последните десет години. Беше станала толкова кисела, че нямаше кой да иска да си има работа с нея. Мислех, че е умряла.

Е, погребахме старата пак и траперът каза няколко думи над гроба й. За това как била зла като дявола, но тъй като вече е мъртва, трябва да имаме уважение или нещо подобно. Докато той говореше, аз се отнесох, загледана в една синя сойка на едно дърво.

След като свърши, слязохме до мястото, където беше Скунк. Траперът и капитан Бърк го погребаха — както и главата му — на брега, което ми се стори глупаво, тъй като нямаше да мине много време и той щеше да бъде отнесен от водата. Наистина, не ме интересуваше кой знае колко. Не ме беше чак толкова грижа как е свършил Скунк, макар че имаше моменти, когато се замислях как са се отнесли с него, като е бил малък — изтръгнали са му езика, удряли са го по главата с гребло, едва не се е удавил и е бил принуден да живее в гората. Като премислях всичко това, поне за миг-два ми стана малко тъжно за него; преминаха по-бързо, отколкото ме споходиха.

След като го погребаха, траперът погледна към брега, където го бяха пъхнали, и рече:

— Късмет в ада.

После отидохме там, където беше лодката. Оказа се, че не е достатъчно голяма за всички ни, а това се опитвахме да кажем на капитан Бърк още от самото начало. Ала той си беше вече решил и ето ни тук сега. Решиха да закарат мама и Тери в Глейдуотър и да се погрижат да ги настанят в пансион. Двете с Джинкс казахме, че ще останем и ще си чакаме реда. Когато се загубиха от погледа ни надолу по реката, двете с нея се върнахме до къщата и взехме тенекиите от мас с парите и праха на Мей Лин. Изкопахме дупка близо до шипковия трънак и ги заровихме, маркирайки мястото с камъни.

Почти се бе смрачило, когато капитан Бърк и траперът се появиха, качихме се и потеглихме към Глейдуотър. Мама и Тери бяха в пансиона. Капитанът отиде и доведе нея, но остави Тери там, защото все още се чувстваше слаб от загубата на толкова кръв. Траперът си замина, а двете с Джинкс просто се мотаехме по улицата, докато видяхме капитана и мама да идват към нас.

Тя беше имала време да се пооправи и да си измие косата, хазяйката й беше дала и рокля, изглеждаше хубава и свежа и капитан Бърк, както повечето мъже, беше хлътнал.

Когато всички отидохме до затвора, мама отиде отзад и разговаря с Дон. Като се върна, каза:

— Поговорих с него, както искахте, капитане.

— И?

— Каза, че е убил онзи човек, за да попречи да убият мен и Сю Елън. Че не харесва Тери и не изпитва каквото и да било към Джинкс.

— Става — рече Джинкс.

Капитан Бърк погледна към мама.

— Беше ли груб с теб? Затова ли избяга?

Мама кимна.

— Да. Да, беше и затова избягах. Но мисля, че вече се е примирил. Просто се е опитвал да ни защити накрая. Може да не го прави добър човек, но не го прави и зъл. Опитал се е поне веднъж да постъпи правилно.

Така приключи нашата история. Повече не стана дума за преподобния Джой, нито пък за Джийн или за полицай Сай. Изглежда, капитан Бърк изобщо не се безпокоеше за тях. Нищо от историята ни нямаше да струва и пукната пара пред някой солиден представител на закона, дори и да беше в по-голямата си част истина, но на капитан Бърк му стигаше и толкова. Мисля, че щом опре до полицейски работи, законът зависи от това къде и как го тълкуваш — както и от това колко работа има за вършене, колко пари може — или изобщо няма — да се изкарат.

В нашия случай имаше твърде много работа и никакви пари за капитан Бърк и в основата на всичко това, както при повечето хора на такъв пост, той наистина не даваше пет пари.

— Ще го пусна тогава — обяви той великодушно, като разпери ръце. — Ще обявим убийството на Клетъс като един вид самозащита. По дяволите, да смятаме всичко за приключено и да не си блъскаме главите много над това.

— Разбира се — отвърна мама, сякаш всичко си бе в реда на нещата.