Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Да, сър. Той уби двама души, които работеха за Клетъс, и стана причина още един да умре, когато един сал се преобърна в реката. Мъжът в него бе проповедник, който се опита да ни помогне. Наричаха го преподобния Джак Джой. Беше добър човек.

— Жена ми избяга с проповедник — отбеляза капитан Бърк. — Така че не приемам смъртта на свещеник твърде присърце.

— Ние бягахме от Скунк. Той намери своята смърт онзи ден. Мъртъв е, виси обесен край реката.

— Виси? — повтори капитан Бърк.

Обясних му тази част. Като свърших историята, попитах:

— Какво ще правите с втория ми баща?

— Не знам — отвърна капитан Бърк. — Ала вашата и неговата история някак си си пасват с изключение на парите.

Той пак се върна на въпроса с парите, а аз вече го бях усетила. Бе прибрал десетте долара, които Джинкс бе поставила на бюрото му — сгъна ги и ги постави в джоба на ризата си.

— Клетъс само си мислеше, че има пари, но нямаше — рекох. — Момчето му, което умря неотдавна — то ги похарчи. Носеха се слухове, че ги е откраднал от банка.

— Какво каза?

— Да, сър, такава е историята.

— Значи можем, ако искаме, да отнесем случая до съда — отбеляза капитан Бърк. — Дон обаче ми каза, че Клетъс няма други роднини, които да се тревожат за него. Така ли е?

— Да, сър — отвърнах. — Цялото му семейство е измряло.

— Е, тогава… Каза, че онзи, дето ви преследвал… Скунк. Каза, че е мъртъв и виси обесен?

— Да, сър — отвърнах. — А мама и Тери, онова момче с отрязаната ръка, още са в колибата.

Вече му бях казала това, но той беше от хората, на които им харесваше да им повтарят, така че направих както желаеше. Тогава реших да разкажа как е умряла старицата. Преди бях само споменала, че тя е отрязала ръката на Тери, защото е била зле инфектирана, както и че ни е държала в плен, но не бях споменала, че е умряла в съня си. Сега му разказах и му казах как Скунк я е изкопал и сме я оставили подпряна на прозореца.

Когато свърших, не бях сигурна дали вярва на цялата или на някоя част от историята ни, но кимаше на някои места — докато разказвах — по начин, по който се прави, когато мислите, че някой не е с всичкия си.

Когато свърших, капитан Бърк прокара ръка през косата си и каза:

— Имаме голяма каша тук, нали?

Двете с Джинкс не спорихме за това.

— Какво ще правим? — попита той.

Не му предложихме някой мъдър съвет.

— Предполагам, че трябва да си помисля, преди да реша — допълни той. — Най-напред обаче май трябва да отидем да доведем майка ти и онова момче Тери, искам да видя и онзи Скунк, а и оная старица, която казвате, че сте оставили подпряна на къщата.

Сметнах, че престъпният ми живот скоро може да стигне до лош край; не се случи точно така.

Ето какво стана. Капитан Бърк нае един мазен трапер с три липсващи пръста на ръката (каза, че алигатор му ги отхапал) и моторна лодка да ни откара нагоре по реката. Капитанът изглеждаше глупаво, седнал в моторницата с шапката на глава — тя можеше да побере десет галона 30 30 Мярка за течности (ам.) — 3,78 л. . Беше я натъпкал отвътре с хартия, за да му стане, и тя стърчеше огромна на тиквата му.

Спряхме там, където висеше Скунк. Те издърпаха лодката на брега — достатъчно, за да не отплава, — излязоха и застанаха отдолу, гледайки Скунк, който сега изглеждаше още по-зле и от преди. Вратът му бе изтънял и бе започнал да се разлага.

Капитан Бърк взе една пръчка и го побутна с нея няколко пъти, а той се олюля напред-назад. Ръгна го още веднъж и, по дяволите, главата му се изтръгна; гледката беше противна.

— Кой би си помислил? — рече мазният трапер. — Човек би предположил, че такава огромна глава ще има врат, който няма да поддаде толкова бързо, нали?

— Вратът му не е по-добър, отколкото на когото и да е друг — отбеляза капитан Бърк.

— Това там онзи Скунк ли е, дето ловял хора и правел ония неща? — попита траперът.

Явно капитан Бърк беше дрънкало и беше му разказал цялата история.

— Да — рекох.

— А, не ми изглежда чак такъв, не ми изглежда. Не, човече. Не чак така.

— Е, да — рече Джинкс. — Не е жив. Не мисля, че мъртвите приличат на кой знае какво, без значение кои са били.

— Ами — рече траперът, — права си, така е. Само казвам как изглежда.

Оставихме Скунк там, където бе паднал, и продължихме с моторницата нагоре по реката още малко до мястото, където бяхме спрели, когато първия път стигнахме до дома на старицата. Изкачихме хълма и се приближихме до колибата. Почуках на вратата, мама отвори и ни пусна да влезем. Тери вече можеше да се движи по-добре, да ходи сам до нужника навън, вместо да ходи в гърне, което после се изхвърляше през един от изпотрошените прозорци; това ни каза веднага, направо пред непознатите. Предполагам обаче, че ако на мен ми бяха отрязали ръката и ми се е налагало да си върша работата в гърне, аз също щях да съм доста развълнувана относно промяната. През краткото време, през което ни нямаше (около три дни) бяха изяли всички катерици, които им бяхме оставили, горските плодове и гроздето — също.