Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Не трябваше да го смятаме за проблем — вървяхме цял ден и ни една кола не се появи по този път от червена глина; поне не и докато не зърнахме град пред нас, а тогава вече бе достатъчно близо да стигнем и пеша. Градът бе Глейдуотър.

— Ето ни — рече Джинкс.

— Не е кой знае к’во, нали?

— Не е.

Като се приближихме видяхме, че има някои доста хубави улици, както и красиви постройки по тази, по която вървяхме. Имаше и мръсни пресечки, видяхме и автогарата с голям автобус, паркиран отпред.

Продължихме да вървим и когато навлязохме достатъчно в града, първото нещо, което направихме, бе да спрем и да поговорим с един мъж, който току-що бе паркирал колата си пред централния магазин. Попитахме го къде може да намерим някой служител на закона. Той посочи към полицейския участък — обикновена къща с очукан черен форд отпред.

На вратата имаше табела „ВЛЕЗ“; така и направихме. Вътре видяхме дебел дребен мъж с буйна черна коса, седеше зад едно бюро, под краката на което бе подпъхната сгъната хартия, за да се нивелира. Държеше мухобойка и я размахваше по една муха — май по-скоро за забавление.

На бюрото му имаше голяма бяла шапка, която сякаш се нуждаеше от двойно по-голяма от неговата глава, сигурно някоя тиква щеше да й е по мярка. До нея имаше бележник и малък остатък от молив. Беше облечен с обикновени работни дрехи, но имаше полицейска значка на ризата и 45-милиметров револвер в кобура на ханша. Видях защото, като влязохме, той стана. Погледна ни и попита:

— Имате ли нужда от нещо, момичета?

— Може да се каже — отвърнах. — Искаме да ви разкажем нещо.

Той огледа лицата ни и ни помоли да седнем. Намести колана с револвера така, че да му е удобно на шкембето, седна пак, опря подметката на омазания си със слама и кравешки фъшкии ботуш на ръба на бюрото и се излегна назад в стола. Метна мухобойката на рамо, все едно бе пушка. Каза, че е капитан Бърк 29 29 От англ. burke — спотайвам се, притаявам се; (ост.) задушавам, удушавам. , което си беше интересно име, тъй като се оказа, че е единственият полицай в Глейдуотър. Представляваше и редниците, и сержантите, и всички останали.

Понечих да посоча кравешката фъшкия, но реших, че не си струва. Само гледах как мухата, която преследваше, кацна на нея.

— Изглеждате сякаш сте били омотани в телена жица — рече той. — Или ви е нападал огромен рис.

— Трънаци — отвърнах и започнах да му разказвам за какво сме дошли.

Без да обяснявам как е умряла Мей Лин или че я носим с нас, му дадох основната информация. Разказах, че аз и мама сме избягали от къщи, защото съпругът й и мой втори баща бил гаден, и че Джинкс пътува с нас да ни помага. Казахме му и за Тери. Как е избягал от гадния си втори баща и му е отсечен пръстът. Как се инфектирал и за старицата, която му отряза ръката. Не споменахме за парите и премълчахме оная част със Скунк. Казахме само, че мама ни чака в колибата, старицата ни е държала в плен, отрязала ръката на нашия приятел и че така се налагало. Приблизително тук спряхме.

Като свършихме, капитан Бърк почти подскочи от стола и викна:

— Елате тук да видите.

Последвахме го — отзад имаше стая, направена на затвор, с решетки на вратата и на прозореца; там на един креват седеше не някой друг, а Дон Уилсън, моят втори баща. Той се обърна и се вторачи в нас. Изглеждаше отслабнал и жалък, бузите му бяха хлътнали, а адамовата му ябълка беше увиснала като брадичка на пуйка.

— Този ли е човекът, от когото сте избягали? — попита капитан Бърк.

Двете с Джинкс не можахме да направим нищо друго, само кимнахме.

— Здрасти, Сю Елън — рече Дон.

— Здрасти — отвърнах.

— Как е майка ти?

— Бива.

— Добре — рече той, после заби очи в пода и не се опита повече да срещне погледа ни.

— Ще ти донеса вечерята скоро — каза капитан Бърк, — и този път трябва да я изядеш, не да си играеш с нея.

Дон не каза нищо, само продължи да гледа в пода.

— Елате обратно в офиса — каза капитан Бърк.

Отидохме и отново седнахме в столовете си — не и той. Имаше хладилник, отвори го, извади три кока-коли, а от чекмеджето на бюрото — отварачка, и след като махна капачките, ги постави пред нас.

— Ето — рече. — Нищо не утолява жаждата по-добре от кока-кола.

Седна и всички отпихме от питието си като по команда. Колите бяха охладени — но точно в онзи миг бих предпочела дори някой голям лигав плужек с малко захар по него.

— Този мъж там, Дон — рече капитан Бърк, — дойде в този град преди повече от месец. Дойде и каза, че търси някакви роднини, попита дали съм ги виждал или съм чул нещо. Казах му, че не съм и че не водя списък на всички избягали.