Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Значи това ни връща към първите две — рекох.

— Така е — потвърди Джинкс.

— Но ако някой остане тук с Тери — обади се мама, — Скунк накрая ще успее да влезе в къщата. Един човек не може да наблюдава и двете стаи и да изкара без сън.

— Или пък къщата ще изсъхне от дъжда и той ще я подпали и изгори до основи.

— Мисля, че и аз имам право да кажа нещо — обади се Тери откъм спалнята, като отметна завивките със здравата си ръка.

Беше само по шорти, опитваше се да спусне крака на пода.

Опита се да върви към нас, но не стигна далеч. Трябваше да се върне и да седне на леглото. Джинкс отиде при него и постави пищова на леглото, помогна му да си качи обратно краката и го зави. Всички влязохме вътре и седнахме край него.

— Не би могъл и коте да удариш, ако му вържем едната лапичка отзад и му извадим едното око — рекох му. — Лягай и си почини малко.

— Правя само това — възрази Тери.

— Единственото, което ти трябва в този момент — рече Джинкс.

Помислих малко, после казах:

— Онзи дънер долу край реката. Може да е друга възможност.

— Дънер? — повтори мама.

— Беше там, като намерихме рибата — обясних й. — Можем да го използваме да се спуснем по реката. Ние с Тери направихме нещо подобно.

— Тогава имах две ръце — отбеляза той.

— Истина е. Обаче мисля, че не е толкова добра идея някой да излезе навън, ако се опитва да стигне до Глейдуотър пеш. Не мисля, че е далеч по реката, но пеша може да се окаже на доста разстояние. Всички може да останете тук, а аз ще взема пистолета, ще хукна нататък, ще стигна до дънера, ще го избутам във водата и ще се спусна към Глейдуотър да доведа помощ. Един човек може да се справи по-лесно от цяла група.

— Не ми звучи като чак толкова добър план — възрази Джинкс.

— Трябва да се съглася с нея — обади се Тери.

— Аз също — рече и мама.

— Бягам бързо и ако успея да стигна до реката и да избутам дънера, ако Скунк не се хвърли отгоре ми и течението е бързо, ще се измъкна.

— Много „ако“ — каза мама.

— Ако останем тук, всички ще умрем — рекох. — Ще взема сатъра. По-вероятно е с него да улуча нещо, тъй като не съм добър стрелец. А и той не е много тежък.

Отидох и грабнах брадвата от огнището.

— Сега ли? — извика мама. — Тръгваш сега?

— С времето няма да става по-добре — отвърнах й. — Смятам, че Скунк няма да очаква да тичам към реката, щом имам чудесна колиба да се окопая в нея. Това ми дава предимство.

— Не е кой знае какво предимство — обади се Тери.

Прегърнах мама и Джинкс, влязох в спалнята, прегърнах и Тери.

— Не се налага да правиш това — каза мама, когато се върнах в голямата стая.

— Налага се — отвърнах.

Отидох до вратата, мама и Джинкс ме последваха.

— Бъди нащрек — извика Тери откъм спалнята.

Поех дълбоко дъх и рекох на Джинкс:

— Ти я отвори, а аз ще хукна навън.

Тя отвори вратата, а аз се изстрелях като див мустанг право към реката, понесла оная брадва. Приличаше на гладко бягане. Не забелязах и следа от Скунк. Виждах единствено склона, който се спускаше към реката. Тревата бе зелена, вятърът — прохладен заради снощния дъжд. Почти се забавлявах. Започвах да си мисля, че нещата ще са екстра. Че ще успея да стигна до реката и онзи дънер, без нищо друго освен някой скакалец да ме перне, но точно в този момент го видях да излиза от гората вдясно от мен.

Обикновено смятаме, че нещата са по-страшни в тъмното; така си го представях и аз нощем — как тича по брега с брадва в ръка — също като мен сега. Ала на дневна светлина, трябва да ви кажа, беше още по-страховит.

Беше огромен и як и носеше онова мачете за захарна тръстика. Беше с оная дерби шапка, а косата му се подаваше на масури изпод нея, сплъстена и пълна с борови иглички, листа, мръсотия и какво ли не — оная птица също подскачаше там. По шапката му пробяга светлина и сега видях, че на нея има корда и е завързана под брадата му. Това, което проблесна, бе значката на полицай Сай, забодена отпред на шапката. Имаше огърлица от китките, които наскоро бе отсякъл — тези на полицай Сай, на Джийн, на старицата, както и почернялата китка на Тери. През всички тях бе прокарана ивица кожа и те подскачаха на гърдите му, докато бягаше, сякаш бяха птици, които го нападат. Нямаше оня вързоп на гърба си, оставил го бе някъде; нямаше нищо, което да го забавя. Устата му бе отворена и се виждаха изненадващо здрави бели зъби, и то доста. Издаваше някакъв звук все едно някой си прави гаргара с ряпа — от това оная история, че му е изтръгнат езикът, звучеше правдиво. Ала не тя бе грижата ми в онзи момент. Мислех само за пътеката пред мен, за реката долу и за онзи проклет дънер. В този миг бях сигурна, че няма да успея.