Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Да — съгласи се Джинкс, — но не ми се ще да отида, да отворя и да погледна навън, за да се уверя.

— Нито на мен — рекох.

— Значи и на мен — присъедини се мама.

Тя бе застанала зад нас и държеше пушката.

— Аз също не възнамерявам да оглеждам — рече Тери, седнал в леглото, като със здравата си ръка държеше другата над ампутацията.

Усещах, че Джинкс трепери по рамото й, опряно в мен — а може би аз самата треперех.

— Тук сме в безопасност — рекох. — При всичкия този дъжд не може да ни подпали. Добре сме, ако не се подплашим като пъдпъдъци. Точно това иска той — да се изплашим, да сгрешим, за да ни пипне един по един. Само трябва да сме нащрек.

— Щом е там навън — рече Тери, — а ние тук вътре, той има предимство. Не ние. Може просто да изчака. Това копеле може да се изхрани там. Ние не можем дори да излезем да си наберем горски плодове.

Двете с Джинкс избутахме един скрин с голямо, пукнато огледало пред счупения прозорец, за да го подсигурим, след което всички седяхме будни цяла нощ и се ослушвахме. От време на време някой от нас се унасяше, но винаги имаше по някой буден. Джинкс остана в спалнята с Тери. Двете с мама седнахме в голямата стая. През нощта поне два пъти чух Скунк да пробва дръжката на входната врата, тракаше с нея силно, за да ни скъса нервите.

Тракането на дръжката, трошенето на стъклата от прозорците, парчета от които попадаха между рамката и кепенците и леко дрънчаха, продължиха почти цяла нощ, а после, два часа преди разсъмване, спряха.

Когато просветля, бях изплашена и гладна. Още валеше, макар и не така проливно. Изровихме вътрешностите на рибата и почернялата глава от огнището, избърсахме я и четиримата получихме по порция от тях. Не беше много за ядене и беше отвратително на вкус. Стомахът ми първо се разбунтува, сякаш нямаше да може да го понесе, но успя.

Мама намери една кутия с малко кафе в нея. Стопли вода и направи. Имаше вкус на помия, но беше нещо, което да сложиш в корема си и да те накара да си мислиш, че си ял.

След около два часа, откакто бяхме будни, се осмелих, против желанието на мама и Джинкс (Тери отново бе заспал от изтощение), да отворя един от кепенците на прозореца и да се огледам навън. От този прозорец виждах гората. Беше потънала в сенки на разсъмване. Проверих, доколкото можах, добре, но не видях Скунк. Не виждах нищо освен онези тъмни дървета и изливащия се дъжд.

Затворих, обиколих всички кепенци да проверя дали мога да видя нещо. Отворих един откъм задната страна на голямата стая и едно лице се бе втренчило в мен, а носът му стърчеше през счупеното стъкло, очите бяха сухи и не помръдваха. Отскочих назад и изпищях. Беше старицата. Все така бе увита в килима, но той бе отгърнат назад, така че лицето й се виждаше. Бялата й коса бе мокра като на току-що родено теле, бе облегната на прозореца, като ръцете й бяха проврени вътре до лактите и опрени на рамката. В тях беше поставена кутията с трионите. Беше отворена и всичко от нея бе изхвърлено, само ръката на Тери беше там — липсваше обаче китката. Ръцете на старицата, в които стоеше кутията, бяха чукани — и нейните китки бяха отрязани.

— Той я е изкопал — рекох.

— По дяволите — отзова се Джинкс, застанала близо до мен с пистолета. — И ние виждаме това.

— Той е чудовище — рече мама и се приближи да погледне.

— Чак сега ли разбрахте? — попита Джинкс.

— Джинкс — сряза я мама, — трябва да внимаваш. Мога да те смажа от бой.

Двете с Джинкс погледнахме мама.

— Казах го вече — рече тя — и макар че ме накара да се почувствам по-добре, предпочитам да не ми се налага да го изричам отново, също бих искала и да те помоля да забравиш, че съм го казала първия път.

Дъждът бе започнал да стихва и през този прозорец ние виждахме наистина добре как слънцето се издига нагоре в златисто сияние, а по-долу, след него се проточваше кървавочервена светлина. Затворих кепенците и ги заключих.

— Няма друг като него — рекох. — Той не спира. Нечие друго тяло все ще заспи по някое време. Ала нощ и ден, дъжд и суша на него не му пречат. Как да се справим с такъв?

Бях започнала да истерясвам и трябваше да си наложа да престана да цвърча като някоя катерица.

Джинкс дойде, седна на пода с кръстосани крака и постави пищова в скута си.

— Има единствено два начина да го направим, Сю Елън — рече тя. — Някой трябва да отиде до Глейдуотър и да доведе помощ или всички трябва да тръгнем. А вероятно има и трета идея и тя е да се разделим и да тръгнем в различни посоки, но е възможно да сработи само ако Тери може да върви, а той не може.