Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Като свършихме да ядем, Джинкс излезе от спалнята и затвори вратата на добре нахранения и вече заспал Тери. Водата с лавровите корени завря. Наляхме я в чаши и отпихме. Отпуснахме се, потейки се пред огъня. Щеше да е по-добре с малко захар или мед.

Накрая се изправих, разрових огъня, така че да няма пламъци и да не е толкова горещо.

— Мислех си, Сю Елън — рече мама, — и не виждам друг начин. Двете с Джинкс трябва да вземете лодката, да отидете в Глейдуотър и да намерите начин да се върнете за Тери и мен.

— Дааа, добре — рекох. — Този план е добър, ако имахме лодка.

— Какво?

Казах й какво сме видели. Тя издиша шумно, наведе се напред в стола и постави чашата на пода.

— Не е възможно още да ни преследва.

— Чу всички истории, които ти разказахме — рекох й. — Дяволски сигурно е, че някой е унищожил лодката ни и е оставил отпечатъци от ботуши долу при реката.

— Може да е бил всеки — възрази мама. — Някои палави деца.

— Децата нямат такива големи крака — отбеляза Джинкс.

След това седяхме напрегнати и продължихме така, докато в стаята настъпи мрак и чухме как вятърът се усилва, а след него се изля и дъждът.

Защо не можеше проклетото време да се реши накрая? Защо не можеше Скунк просто да се покаже и да се опита да ни докопа? Такива мисли имах и всичко се въртеше ли, въртеше в кръг. Дъждът продължаваше да се усилва и много скоро чухме светкавици да съскат и гръмотевици да трещят наоколо като някой пияница в магазин, пълен с тенджери и тигани. Бурята вилнееше както онази нощ на реката, само че в къщата бяхме на високо и сухо. Или по-скоро бяхме, докато покривът не протече. Не беше кой знае каква пукнатина и беше близо до прозореца, но ме накара да се чувствам още по-потисната.

Тери се събуди на няколко пъти от болка и ние му дадохме от домашното уиски. Никога не ми се е припивало, но точно в този миг си мислех за глътка силно питие. Не посегнах обаче — не по някоя друга причина, а поради тази, че мама можеше да се почувства свободна да стори същото. Освен това Тери се нуждаеше от него повече от нас.

Когато той накрая заспа, аз седнах до леглото му и гледах през отворената врата как мама се люлее бавно в стола. През комина се стичаше дъжд. Чувах как съска сред въглените в огнището, имаше и малко дим. Вятърът виеше и не спираше, блясваха светкавици, трещяха гръмотевици.

На покрива се чу силен трясък. Погледнах нагоре. Сякаш клон на дърво се бе стоварил върху него, но край къщата нямаше никакви дървета.

Ударът се повтори по-силно, чу се и скърцане и тогава разбрах какво е.

Погледнах през отворената врата към мама и Джинкс. И те гледаха нагоре. Защото си мислеха същото.

Някой беше на покрива.

Не може да се опише как се чувствах тогава, защото осъзнах не само че някой е на покрива, ами това със сигурност бе Скунк. Не можех да си представя защо е избрал да е там, навън под дъжда, като по този начин всички можехме да го чуем и да разберем къде е, но след това проумях. Знаеше колко ще се уплашим, а той се засищаше с ужаса и страданието.

Станах и отидох в голямата стая. Мама ме погледна. Не можех да видя лицето й в тъмното, но знаех, че е изплашена също като мен. Джинкс се разхождаше из стаята, движеше се по звука от стъпките на Скунк по покрива. Държеше пистолета и гледаше в тавана. Дървеният покрив се огъна на едно място. Джинкс вдигна пищова и стреля. Изтрещя силно като края на света и ушите ми писнаха. От покрива се посипаха стърготини. Чух забързани стъпки горе, после спряха.

— Май скочи — рече Джинкс.

— Мислиш ли, че го улучи? — попита мама.

— Ако съм, май беше доста чевръст след това — отвърна Джинкс.

Останахме по местата си и чакахме да чуем как пак се качва на покрива, но не стана така. Вместо това чух скърцане в спалнята. Сграбчих Джинкс за лакътя и я поведох натам. Идваше откъм един прозорец встрани до леглото на Тери. Той вече се бе понадигнал, изстрелът го бе разбудил. Главата му бе обърната към прозореца. През перваза, от капака стърчеше забито голямо острие, а на пода имаше изпотрошени стъкла. Стърчеше в кепенеца и го караше да скърца, после да пука. Ведно с острието през пукнатината нахлуваше и вонята на Скунк.

Джинкс вдигна пистолета, стиснала го здраво с две ръце, и стреля. Беше такъв голям пищов, че изстрелът я накара да отстъпи крачка назад. Куршумът улучи кепенеца, проби го, мина през него, разби се в стъклото и го строши. Огромното острие биде изтръгнато рязко.

— Може да си го улучила — рекох.