Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Спомних си тази случка, докато вървях към вкъщи, и тогава помислих, че е най-добре да скрия тялото на Мей Лин. Не изглежда разумно сега, но в онзи момент идеята ме осени така, че реших, че е гениална.

При шевната машина имаше жица. Беше останала, като я вдигахме. Беше тел за завързване на стекове с тухли и беше отзад в камиона. Част от нея изпадна, когато избутвахме нещата на мама. Взех телта и я навих, опитах се да нося шевната машина.

Беше тежка. Отне ми часове да я замъкна, трябваше да спирам, да я слагам на земята, за да си почивам, и през повечето време я влачех. Ала успях да я завлека до мястото, където лежеше тялото й. Занесох първо нея долу при реката, върнах се и завлякох машината, закрепих я към тялото с жицата. Бутнах я във водата и тя я повлече. Тогава се гмурнах и задържах дъха си. Дърпах шевната машина, докато стигнах до една яма, за която знаех, че съществува, защото бях ловил риба в района. После доплувах до брега и си отидох вкъщи. Промъкнах се вътре. Бях се измъкнал по-рано, за да се погрижа за Мей Лин. Нямаше ме толкова дълго, че си помислих, че със сигурност накрая ще ме разкрият. Може би исках да стане така. Ала всички спяха дълбоко. Легнах си и се опитах да заспя, но не можах. Няколко дни по-късно ти ме помоли да отидем за риба. Като ми каза къде, разбрах, че е на мястото, където я бях завлякъл във водата. Продължавах да смятам, че е достатъчно дълбоко, че няма значение. Знаех също, че и ако я намерят, подозренията няма да паднат върху мен. Като капак на всичко не можех да повярвам, че това се е случило. Струваше ми се ужасен сън. И тогава я извадихме. Когато дърпахме въжето, знаех какво сме хванали. Със сигурност, както сега знам, че имам една ръка. Трябваше да си призная, но… не можах. Просто не можах.

След това единственото, за което можех да мисля, бе да я занесем в Холивуд. Преди да се скараме, точно за това говореше тя. Каза, че заминава. Не знаех за парите. Не и тогава. Ала сега, като се замисля, разбирам, че е имала и пари, и план. А онази нощ в пристъп на глупост аз промених тези планове. Аз я убих.

Разсъждавах дълго над това.

— Било е нещастен случай, Тери. Ако се е случило, както казваш. Било е нещастен случай.

— Случи се както ти разказах. Скочих отгоре й. Нарочно го направих. Ала не съм искал да стане така. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти — рекох.

— Нещастен случай или не, това не ме оневинява — рече той. — Но искам да знаеш, че не съм имал намерение тя да умре.

Вратата се отвори. Влезе Джинкс, легна напряко на леглото и постави ръка на гърдите на Тери.

— Чух всичко. Не мога да повярвам, че не си казал и на мен. Вместо това трябваше да се лепна за вратата все едно съм крадец.

— Щях да ти кажа — рече Тери. — Тя ме попита и аз й разказах. Възнамерявах да разкрия същото и на теб.

Погледнах през отворената врата. За разлика от Джинкс, мама не бе чула нищо. Чувах я как тихо похърква. Мисля, че дори да запалиш някой фишек, тя не би го чула.

Тихичко затворих вратата. Джинкс продължаваше да прегръща Тери. Той потупа ръката й със своята здрава длан.

— Не е трябвало да те дразни — каза тя.

— Това не е извинение — отвърна той.

— Е, не е било справедливо — продължи Джинкс. — Ти си, какъвто си, а Мей Лин понякога се смяташе за твърде голяма работа. Няма нужда да се лекуваш от нищо. Аз ти казвам това, ако ще те накара да се почувстваш по-добре. Опитах се да убия оная старица там, и то нарочно, нямаше да е никакъв нещастен случай. Но в пищова нямаше патрони. Само щракна, а после тя си умря сама.

— Така е най-добре — рече Тери.

— Смятам го за разочарование — отвърна Джинкс.

Решихме да не казваме на мама какво ни е разказал Тери, поне не веднага, и ако решим да й казваме, да оставим той да го направи. Не мога да кажа, че се почувствах добре, като научих как е умряла Мей Лин, но повярвах на историята на Тери и някак ми стана по-леко, като разбрах, че не я е убил нарочно.

Стояхме залостени в оная къща цял ден, без кой знае колко вода и без истинска храна, само остатъка от оная супа от глухарчета, която мама бе сготвила и тя се бе вкиснала. Накрая стигнахме дотам, че трябваше да излезем и да намерим нещо за ядене или просто да влезем в килера, където бе старицата, и да чакаме смъртта. Не бях сигурна, че Скунк е още там някъде навън, но ако историите за него бяха истина, възможно бе да е. Ала страхът ни от него не можеше да ни нахрани. Трябваше да домъкна някаква храна в къщата, дори да са само къпини и жабешки бутчета.