Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Не — рекох. — Не е. Ала не сме го виждали от дни.

— Той е като жегата, вятъра, дъжда и земята — рече старицата. — Дните за него не значат нищо. Той не е във времето. Върши каквото върши, защото са го накарали, и получава нещо в замяна. Обувки или храна, шапки или друго. Или поне такива са причините, ако погледнеш повърхностно, но ако се поразровиш мъничко има нещо повече при него и то е, че му харесва. Влече го да убива и за него това е наслада. Веднъж щом се захване за някоя работа, той ще я довърши, дори и адът или бурни води да се стоварят върху му, дори и да му отнеме време да го извърши. А сега вие сте довели този жесток убиец до моята врата.

— Май ти беше нужна компания — рече Джинкс.

Старицата поклати глава.

— Мисля, че няма значение. Съдбата вече ме е набелязала. Скоро ще умра.

— Стара глупачка — рече Джинкс. — Ти си почти на триста години. Разбира се, че ще умреш скоро, а вече трябваше и да си умряла.

— Хайде да млъкнем, преди да сме събудили Тери — рече мама. — Да го оставим да си почине.

Беше рано сутринта, слънцето се процеждаше леко през цепнатините на кепенците като водата по реката, но не това ме събуди. Бяха писъците.

Скочих на крака, хванала пушката. Идваха откъм спалнята. Вратата бе все така отворена и можех да виждам Тери, буден и вече наясно. Изпитваше болка и бе разбрал, че е загубил ръката си, а не е имал право на глас в избора. Беше седнал и се опитваше да спусне крака си на пода.

Джинкс беше на леглото до него и се опитваше да го държи за здравата ръка. Ала той демонстрираше сериозна сила за изнемощял еднорък човек.

Двете с мама се втурнахме натам, опитахме се да го успокоим, но полза нямаше. Той продължи все така — пищеше и крещеше за ръката си, мяташе се. Трябваше и трите да положим усилие да го натиснем на матрака. Накрая се почувства толкова слаб от всичко, което ставаше, че падна на леглото в безсъзнание.

И трите бяхме потресени. Уверихме се, че е добре, че чуканчето му не кърви, после излязохме и затворихме вратата.

— Дойде на себе си и се разкрещя да му сложа ръката обратно — обясняваше Джинкс. — Опитах се да му кажа, че трябваше да го направим. Надявам се, че му обясних правилно.

Старицата в своя стол, обърната с гръб към нас, не бе помръднала, докато това случваше. Това вбеси Джинкс.

— Не ти пука за него или за когото и да било друг — викна Джинкс срещу гърба на старицата. — Можеш да го слушаш как крещи през цялата нощ и няма да ти пука.

Тя не отговори, продължи да си седи, без дори да се размърда в стола.

Джинкс направо побесня. Мина отпред, понечи да й каже нещо и млъкна. Изражението на лицето й ни накара да отидем и ние, за да видим какво става. Погледнахме старицата отблизо и видяхме, че устата й виси отворена. Очите й сякаш бяха запечатани с восък. Бе мъртва.

— Така ставало — рече Джинкс и постави ядно ръце на кръста си. — Изобщо не умря в мъки. Просто си отиде в съня си след триста и петдесет милиона години гаднярство.

— Горката жена — рече мама.

Джинкс я погледна объркана и поклати глава.

— Вие пък белите сте едни.

— Не ни сравнявай — рекох, — не изпитвам никакво състрадание към нея.

— Все пак е човешко същество — настоя мама. — Бог е създал всички живи същества, без значение какви са.

— Ами, нужна му е по-добра матрица — отсече Джинкс, — щото някои от тези, дето произвежда, не си струват разхода на материала.

А сега… не се гордея със следващата част, но не бяхме сигурни какво точно да правим със старицата. Дори не знаехме името й, а истината е, че и не искахме да го научим. Също така в този момент се страхувахме да излезем навън след всички тия приказки за Скунк и макар да знаехме, че ще се наложи след известно време, решихме, че ще ни дойде в повече, отколкото можем да понесем засега. Тъй че това, което направихме, бе да вземем кървавия килим, който бяхме навили и сложили настрана, и да я увием в него. Направихме го толкова добре, че не можеше да се види нищо от нея освен подметките на обувките й в единия край и върха на памучното й боне — в другия. После сложихме нея и килима в килера и затворихме вратата. Стори ни се добра идея за момента.

И така денят напредна и ние се огледахме из къщата за нещо за ядене, намерихме изсъхнали бисквити в печката. Ако имаше достатъчно, щяхме да ги използваме да издигнем стена около къщата, щеше да бъде и солидна при това. Покиснахме бисквитите във вода, за да не ни строшат зъбите, и изядохме онова, което можахме.