Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Да те излекува?

— От това, че съм обратен.

— О!

— Смятах, че животът ми ще бъде по-добър, ако момичетата започнат да ме привличат. Знаех от начина, по който мъжете се държаха наоколо й, че ако е възможно да бъда привлечен от някое момиче, то това ще е тя. Ала не стана така. Е, поне не по начина, по който би трябвало да е между момче и момиче, този вид неща. През нощта бяхме при оная дупка, където плуваме, бяхме се покатерили на един голям клон на стария дъб над реката. Беше тъмно и тя беше гола, аз също, както сме правили много пъти преди. Тя се изправи на клона, намести се с единия крак напред и с ръце на ханша ме попита: „Тери, харесва ли ти тялото ми?“

Не бях напълно сигурен как да й отговоря на този въпрос, така че отвърнах нещо такова: „Отлично е. Много хубаво.“ Това направо я вбеси. Не знаех какво се предполага да кажа. Тя рече: „Не можеш ли да ме погледнеш и да ме пожелаеш както мъж пожелава жена?“

Отвърнах: „Предполагам, че не“, а Мей Лин, тя каза: „Всички ме желаят, а ако ти не изпитваш същото, значи си обратен и такъв ще си останеш“ или думи с подобен смисъл. Каза го много гадно и толкова й се ядосах, че я бутнах. Нямах намерение да го сторя, по-скоро дори не се усетих, че го правя, докато не видях, че пада назад от клона и цопва във водата.

— Тя е скачала много пъти от това дърво — рекох. — Как така това я е убило?

— Не я уби — отвърна Тери. — Погледнах надолу към нея, а тя нагоре, и се разсмя. Не както когато е развеселена, сякаш сме имали някакво неразбирателство, а сякаш знаеше защо съм го направил. Че всъщност съм обратен и не мога да стана такъв, какъвто тя смяташе, че един мъж трябва да бъде. Най-лошото бе, че намираше всичко това за смешно и жалко. Бях толкова разярен, че скочих от клона върху нея — със свито на топка тяло като гюле. И я ударих. Спомням си, че погледнах надолу точно навреме, за да видя обърнатото й към мен лице и забелязах, че изражението й се промени. Вече не й беше смешно, прочетох страх и трябва да призная, че точно в тоя кратък миг изпитах задоволство. Паднах отгоре й. Беше як удар. От него и двамата потънахме дълбоко под водата.

Когато изплувах, вече не бях ядосан, само уплашен. Знаех колко силно се бях стоварил отгоре й. Потърсих я, но не я видях никъде. После я видях да подскача на лунната светлина като коркова тапа. Мисля, че размърда леко глава, сякаш беше замаяна. Носеше се надолу по реката, хвърлих се да плувам след нея с всички сили, но колкото по-усърдно се стараех, толкова по-бързо водата я отнасяше. Не можех да я настигна. Тя се опита да плува, но недостатъчно бързо, че да се справи с течението. Крещеше, Сю Елън. Крещеше, викаше името ми и после потъна.

Бях накрая на силите си. Не се спуснах след нея. Знаех, че ако го направя, ще се удавя и аз. Заплувах към брега. Струваше ми се, че няма да успея да стигна. Част от мен не искаше да успее, но другата, тази на страхливеца, която искаше да живее, не се предаваше. Осъзнах се, като стигнах брега. Погледнах назад към водата, да видя дали ще я открия, но не можах. Тя беше потънала и доколкото можах да разбера, не бе изплувала.

— Исусе, Тери.

— Това не е най-лошото. Тичах по брега, виках името й, но напразно. И тогава стигнах до едно място, където реката правеше завой. Тя беше там. Течението я бе изхвърлило на завоя и се удряше в брега. Сграбчих я и я дърпах, докато успея да я измъкна от водата. Не знам докъде съм я влачил, но когато погледнах пак назад, реката беше останала далече. Сложих я на тревата. Говорех й. Крещях й. Поставих я седнала, наведох я напред, като си мислех, че ще изхвърли част от водата, но си беше отишла.

Не знаех какво да правя. Паникьосах се. Започнах да се щурам безцелно. Накрая се върнах, взех си дрехите и се облякох. Взех и нейната рокля, защото не можах да понеса да я гледам така гола. Навлякох й я както сварих, оставих я там и реших да си отида вкъщи. Изведнъж това ми се стори най-разумно. Просто ще си отида вкъщи. Почти бях стигнал и си помислих: „Оставих приятелката си да лежи там мъртва в тревата и не възнамерявам да кажа на никого.“ Не мога да го обясня. Смятах, че ако се опитам да кажа на някого какво се е случило, може да си помислят, че съм я убил… Което, предполагам, си беше така. Преди да стигна вкъщи, завих към онова място, където вторият ми баща беше занесъл всички шивашки принадлежности на мама. Беше се вбесил и не просто настоя да престане да се занимава с това, ами накара мен да му помогна да натовари отзад в камиона цялото оборудване, всяко едно нещо, което бе свързано с шивашкия й бизнес. Подкара го към реката — там, където имаше наклон на брега — аз трябваше да се кача в камиона заедно с него и да му помагам да хвърляме всичко долу. Реши, че ще избута шевната машина и тя ще падне в реката. Не успя да стигне чак до водата. Една част от нея се потопи, а другата остана на сушата.