Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Имаше го и оня проблем със старицата в килера. Вече бе започнала да вони. Трябваше да бъде изнесена и погребана, дори и да нямаше друга причина, за да не можем да останем в къщата на спокойствие.

Разсъждавах над всичко това, отегчена, ровех из къщата, търсех някакви хранителни запаси — сушен боб или грах или някоя много голяма мишка, и попаднах на стара тенекиена кутия. Отворих я. Вътре имаше избелели сини панделки, малко конци и няколко стари снимки. Бяха на младо момиче и на по-възрастен мъж. Той стоеше прав с ръка върху рамото на момичето. Имаше изражение, сякаш нещо вътре в него е дало назад, заяло и прогнило. Малкото момиче трябваше да е старицата преди много години. Можах да различа нещо в чертите й, което ме накара да си помисля, че е тя, но изглеждаше щастлива. Запитах се дали се е чувствала често така, като е била млада. Трудно ми бе да си го представя, но май беше истина. Мъжът на снимката имаше същото разочаровано и навъсено лице като нея — тя бе станала досущ като него, когато бе пораснала.

Пъхнах снимките обратно в кутията и я оставих, където я бях намерила.

След като ловът за хранителни запаси се оказа провал, решихме, че някой трябва да остане с Тери, а друг щеше да се наложи да излезе в големия широк свят навън, да намери нещо за ядене и да вземе тенекиите с парите и праха на Мей Лин. След това всичко бе като игра на зарове, защото нямаше начин Тери да е достатъчно добре, та да го поставим на дъното на лодката и да отплаваме към Глейдуотър.

Трябваше да съставим план и го направихме. Не е от ония планове, дето ще влязат в учебниците на военните, но все беше нещо, а ето го и него: ние с Джинкс щяхме да вземем пистолета, да отидем да донесем вода, да намерим нещо за ядене и да донесем тенекиите. Мама щеше да остане с Тери и имаше пушката. Ала най-напред трябваше да вземем лопата и да погребем старицата и отрязаната ръка. Идеята да сме заедно с тялото и ръката в къщата и миризмата, която бе започнала да се разнася, ни караше да желаем да се отървем от тях веднага.

Както казах, нищо от това не би накарало Робърт Едуард Лий 27 27 Най-изтъкнатият генерал на Конфедерацията в Гражданската война. да се замисли, но с това разполагахме.

Накарахме мама въпреки възраженията й да заключи след нас. Джинкс носеше пистолета, който сега бе зареден с истински патрони, и ние двете излязохме навън, намерихме лопатата точно където старицата бе казала, че е — отзад под къщата. Намерихме и по-мека пръст далеч от кладенеца и се редувахме да копаем и да държим пистолета. Отне ни около два часа да изкопаем гроба достатъчно дълбок, широк и дълъг, колкото ни трябваше. Когато бе готов, отидохме до къщата, извикахме на мама и тя ни пусна вътре. Двете с Джинкс извадихме старицата от килера. Изнесохме я навън и накарахме мама пак да заключи. Джинкс постави пистолета отгоре на навития на руло килим, едната от нас хвана края откъм главата, другата — откъм краката, завлякохме я до дупката и я оставихме на земята. Джинкс премести пистолета настрана. Вдигнахме отново старицата и я пуснахме в дупката. Няма да лъжа. Не го направихме внимателно, нямаше и никаква церемония. Започнахме да я зариваме веднага, като се опитвахме да бъдем нащрек с едното око заради Скунк. Той не се появи и когато бяхме нахвърлили достатъчно пръст, Джинкс взе лопатата и я заглади.

— Трябва ли да кажем няколко думи? — попитах.

— Какво ще кажеш за „Радвам се, че умря, стара кучко“?

— Мислех си за нещо по-хубаво. Например за това, че спаси живота на Тери, като му отряза ръката.

— Добре тогава — рече Джинкс. — Давай, ти го кажи.

Върнахме се до къщата, взехме кутията с трионите и ръката на Тери в нея, отнесохме я до едно място край гората, изкопахме дупка и я заровихме.

После слязохме при реката да намерим тенекиите за мас и да потърсим храна. Никъде не видях и следа от Скунк, но изпитвах онова неприятно чувство, че някой ни наблюдава. Нямах го, когато копаехме дупките, но сега се появи и бе силно като сапунена луга за пране. Можеше и да е Скунк или някое птиче гнездо, или просто моето въображение, но каквото и да бе, тръпки пробягаха по кожата ми все едно че пропълзя змия.

Когато стигнахме долу при реката, в тинята до водата видяхме пресни отпечатъци от ботуши, а дъното на лодката, която бяхме измъкнали под едно дърво, бе насечено с брадва. Когато видях това, космите по тила ми щръкнаха като иглите на таралеж. Огледах се във всички посоки, Джинкс — също, обръщаше се с онзи огромен пищов в ръце, но не видяхме никого. Подуших въздуха. Сякаш имаше едва доловима воня наоколо, но бе възможно и да си въобразявам.