Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Докато Джинкс се оглеждаше, аз отидох до мястото, където бях пъхнала тенекиите под къпиновите храсти. И двете бяха там. Взех ги, постояхме така за миг, опитвайки се да решим какво да правим.

— Той е насякъл дъното на лодката, за да ни попречи да заминем — рече Джинкс.

— Не се налага да тръгнем по реката — рекох.

— Не — съгласи се Джинкс. — Но за него ще е по-трудно да ни хване по нея. Ако излезем и тръгнем, все едно сами да си отсечем ръцете и да си прережем гърлата.

— Нямаме избор.

— Имаме къщата, все е нещо — рече Джинкс.

— Но нямаме храна — възразих.

— Трябва да се погрижим за това.

За крадци като нас нямахме нищо подходящо, в което да носим каквото и да било, така че решихме да се върнем до къщата, да оставим тенекиите и да се опитаме да намерим торба, в която да съберем храна. Както и казах, не бяхме от онези, дето ги могат първокласните планове.

Докато се връщахме, онова чувство, че някой ни следи, се усили. Дори долових някакво движение отдясно. Джинкс също, защото насочи пищова в тази посока. Ала не се виждаше нищо освен трънак, и то потънал в тайнственост. Тук-там се разреждаше, но бяха най-огромните, най-непроходимите трънаци, които някога съм виждала, бяха по-високи и от най-високия човешки ръст. Виеха се и се усукваха от мястото, на което се намирахме, навътре в гората, чак долу до реката.

Бяха лози и трънаци, които май съществуваха, откак там се е появила гора. На мястото, на което бяхме, бе по-разредено, но като погледнехме по-навътре, ставаше по-широко, по-гъсто и по-тъмно. На места лозите бяха дебели почти колкото палеца ми, а на други — още повече, а тръните, които изглеждаха остри и зловещи като бодлива тел, растяха така нагъсто, че ми напомняха за онези мрежи, които се стесняват в единия край и се разширяват в другия. Рибата влиза през тесния отвор в по-широката част, а после е толкова тъпа, че не се сеща да се обърне обратно и да изплува оттам.

Когато стигнахме до къщата и мама ни пусна вътре, оставихме тенекиите на пода близо до камината. Не й казахме за стъпките и лодката. Тя бе достатъчно изплашена, че сме там навън, а все още предстоеше и да търсим храна.

Като излязохме пак — Джинкс с пистолета, а аз мъкнех чувал и лопата, отидохме близо до гората и намерихме див лук и още зелени глухарчета. Дори разкопахме малко лаврови храсти и взехме корените за чай. Месо би ни дошло добре, но нямаше как да се сдобием с него, освен ако не стреляхме, а нито Джинкс, нито аз смятахме, че сме достатъчно добри да гърмим с пистолет и да улучим нещо, което не бихме могли с по-голям успех да смажем до смърт с приклада.

Накрая насъбрахме кураж и се върнахме надолу при реката, където бяха къпиновите храсти. Набрахме малко и ги сложихме в торбата, макар че се поразплескаха там с всичко останало. Джинкс намери една мъртва риба, изхвърлена на брега до един голям пън. Вдигна я и я помириса.

— Не е мъртва отдавна — рече. — Големичък костур.

— Какво го е убило?

— Тъй като не е оставил бележка — отвърна ми, — ще реша, че просто си е умрял.

Джинкс ми подаде рибата и аз я сложих в торбата.

Беше късно следобед, когато се върнахме в къщата с нашата натежала торба. Тери спеше, а мама седеше по средата на стаята в люлеещия се стол на старицата и държеше пушката. Въздухът бе като опъната жица, лепкав и горещ.

— Дори не знаехме името й — рече мама. — Погребахте я, а дори не знаем как да я наричаме.

— Аз знаех как — сопна се Джинкс.

Мама понечи да каже нещо, но разбра, че ще е безполезно. Никой не бе на нейна страна.

Почистих рибата, сложих вътрешностите и главата в огнището и ги изгорих. Взех един тиган, който изглеждаше достатъчно чист, избърсах го с парцал и използвах малко мас, която старицата имаше, за да изпържа рибата. Мама сготви глухарчетата и смачканите къпини в друг съд. Стана наистина горещо с този огън в тая затворена къща, но трябваше да ядем. Когато рибата, глухарчетата и къпините бяха приготвени, мама обели малко корени от лаврово дърво и свари чай. Ние избърсахме няколко чинии, така че да може да се сервира в тях, и сипахме нашата вечеря. Джинкс занесе на Тери неговата, седна на леглото и първо даваше хапка на него, после взимаше хапка от своята. Виждахме ги през отворената врата. Джинкс се държеше толкова мило, че едва ли не си помислих, че са я отвлекли и сменили с някого, който прилича на нея.

Мама седна със своята чиния в люлеещия се стол. Аз седнах на пода с моята и ние се хранихме с пръсти, защото вилиците и другите прибори изглеждаха доста по-зле от чиниите. Смесените с къпините глухарчета имаха по-добър вкус, отколкото бих си представила, а рибата бе току-що умряла, както бе казала Джинкс, и беше вкусна сякаш я бяхме хванали на въдица преди час.