Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Отнесох малко от мокрите бисквити на Тери, който бе започнал да се размърдва. Бе плувнал в пот, но всъщност не само той бе в това състояние. Всички се потяхме. Беше горещо лято, а къщата бе запечатана плътно като портмонето на стара мома. Някой спомена идеята да отворим прозорец, но на никого не му се щеше той да е този, който ще пусне Скунк вътре, затова просто се ухилихме накриво и устояхме.

Когато влязох в стаята на Тери с бисквитите, мама и Джинкс се бяха вече опънали на дюшеци във всекидневната, защото бе мой ред да съм при него, и тъй като такъв бе случаят, а той бе буден и се нуждаеше от храна, затворих вратата и седнах на стол до леглото.

Опитах се да му дам от омекналите бисквити, но той не пожела никак. Бутна металната чиния в другия край на леглото.

— Не биваше да позволяваш да ми махнат ръката — рече ми.

— Нямаше друг избор. Беше в безсъзнание от доста време, беше ти зле, имаше треска, а ръката ти беше черна като дупка в земята и подпухнала от гной.

Той поседя известно време там и после попита:

— Какво направихте с нея?

— Сложихме я в кутия — отвърнах.

— Къде е сега?

— В другата стая, на един рафт.

— На рафт?

— Не искахме повече да излизаме навън заради Скунк. Старицата знаеше за него.

Разказах на Тери всичко, което бях чула от нея. Завърших със:

— Старицата е мъртва, увита в килим и напъхана в килера.

— Какво се случи с парите и Мей Лин?

— Долу при реката са, под едни къпинови храсти.

— Сигурна ли си, че нямаше друга алтернатива относно ръката ми? — попита Тери.

— Ако това означава „избор“, не мисля.

— Може ли да я видя?

— Ръката ли?

— Да.

— За какво?

— Искам да видя каква й е била формата.

— Вече цял ден откак е отрязана, топло е — рекох.

— Разбирам това — отвърна той.

— Добре — рекох.

Излязох тихичко през вратата и взех кутията. Върнах се в спалнята, затворих пак вратата, поставих кутията на леглото и я отворих. От нея се разнесе воня като от умряла риба. Тери сбърчи нос и надникна.

— Затвори я, Сю Елън.

Направих го.

— Правилно сте постъпили — рече той. — Стигнало е до необратим стадий.

— Щеше да те убие — рекох. — Старицата, дето ни задържа тук, беше гнусна, гнила като тази ръка, но знаеше как да я отреже, макар че мама трябваше да довърши работата.

— Има старица, увита в килим?

— В килера.

— След всичко, през което преминахме — рече Тери, — подобно нещо не би трябвало да ме учудва.

— Тери, трябва да те питам нещо, което открих, а ми се ще да не бях.

Той ме гледаше, докато аз се опитвах да намеря думи. Не можах — поне не веднага.

— Мислех си, че имаш нещо наум — рече той. — Начинът, по който си се втренчила в мен — съмнявам се, че е само защото съм сакат.

— Изобщо не е това.

— Хайде, давай тогава.

— Мей Лин… когато намерихме тялото й, имаше шевна машина, закрепена с усукана тел и завързана на фльонга. По-късно, като бях долу при реката, попаднах на една торба, която ти си завързал. Бях виждала и преди как я отвързваш, но не съм обръщала внимание, защото не можех да повярвам на такова нещо. В този миг обаче ме порази начинът, по който бе завързана на фльонга. Не беше тел, но изглеждаше по същия начин. Накара ме да се замисля. Ти беше така разпален, когато стана въпрос да изгорим тялото й и да отнесем праха й в Холивуд. Майка ти също така е била шивачка, а доведеният ти баща я е накарал да изхвърли каквото има, и тогава всичко си дойде на мястото.

Тери гледаше стената по начин, по който бихте я гледали и вие, ако виждахте вражески войници да настъпват към вас.

— Не знам защо си го направил, Тери — рекох. — Точно това ми беше трудно да разгадая, но мисля, че ти си го извършил. Чувствам се зле, като мисля така, но със сигурност ми се струва…

— Аз го направих — отвърна той. — Аз съм отговорен.

Макар че сама бях стигнала до това заключение, като го чух да признава, почувствах се, сякаш светът се бе продънил.

— Защо? — попитах.

— Не е каквото предполагаш — рече той.

Отпусна се тежко назад върху възглавниците. В стаята беше задушно, сякаш бяхме в брезентов чувал, пълен с перушина.

— Бяхме толкова близки през годините — рече той, — а сега виж докъде стигнахме.

— Как се случи? — попитах. — И защо?

— Двамата с нея бяхме започнали да си споделяме тайните. Бях стигнал до заключението, че тя вече смята да отиде в Холивуд. Радвах се за нея, наистина, и дори тогава си помислих, че можем да заминем заедно двамата. Тя ми споделяше много неща и едно от тях беше, че бе сигурна, че може да ме излекува.