Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Както и да е, заради това повече никога не си проговорихме, нито си писахме. Брат ми замина на война и не се върна. Може да са го убили, може и да е останал там. Никой не знае. Не чухме повече за него. Накрая трябваше да продам къщата и земята. Запазих това парче накрая на имота, построих къща и съм тук от години. Онези, които купиха земята, която бе моя, се отказаха и заминаха, а наоколо всичко обрасна с гори и храсталаци. Така че, предполагам, е все едно, че всичко ми принадлежи. Омъжих се веднъж, но Хайръм обичаше да се забърква с други жени. Застрелях копелето и казах на всички, че е избягал.

— Убила си го?

— Съвсем мъртъв е — рече тя. — Никой не знае освен мен и вас тук. Запазих го в тайна по причини, които смятам са ясни. Сега, на тая възраст, на която съм, какво значение има кой знае за това? Беше погребан близо до мястото, където почва гората, преди около трийсет и пет години. Преди около пет намерих череп в двора, изровен и изгризан от койот, както изглеждаше. Напълно сигурна съм, че това беше Хайръм. Размазах го с брадвата. Още бях достатъчно силна тогава, за да го направя. Напоследък нещо не съм добре с гърба. Нямам сили да направя каквото и да е. Последното, което свърших, бе да убия катъра, да го одера и да го изям. Не бих го направила, но не можех повече да го изхранвам, а и самата аз бях гладна. Беше добър, верен катър и двамата с него доста земя изорахме по наше си време. Смятам, че ако той бе измислил някакъв начин да убие мен и да ме изяде вместо царевица, щеше да го направи. Струва ми се, че аз просто първа успях да го докопам.

Ухилих се неволно.

— От убийството на оня катър така грохнах, че никога не се съвзех повече. Ето защо се зарадвах да видя всички ви.

— Можехме да изчистим това място за малко храна — рекох. Нямаше нужда да ни заплашваш с пищова.

— Той е празен.

— Не знаехме това.

— Исках да ви задържа. Май дълбоко в себе си знаех, че няма да се получи. Но ми се стори добра идея за момента.

В този миг сама се изненадах от себе си, че изпитвах съжаление към нея.

— От какво се боите всички вие? — попита тя. — От какво бягате?

— Кой казва, че бягаме или се боим? — рече мама.

— Очите ви издават — отвърна старицата. — Начинът, по който се оглеждате. Проверявате вратата и прозорците.

— Какво значение има за теб? — попитах.

— Никакво, освен че ако дойдат за вас, може да пострадам и аз — отвърна старицата. — Мисля, че заради това имам право да знам.

— Ти изгуби всякакви права, като ни задържа за заложници — рекох й.

— Може би трябва да знае — обади се мама. — Може би го е заслужила, задето спаси Тери.

— Тя просто искаше да провери дали още може да отреже нечия ръка — отсякох.

— Аз и майка ти свършихме добра работа, нали? — попита старицата. — Ние двете спасихме това момче.

— Аз още те мразя — извика Джинкс от другата стая.

— Е, добре, ето я кратката версия — започнах аз. — Вбесихме някои хора. Отиваме в Калифорния, а те са пратили по следите ни някакъв си Скунк. Толкова ти стига да знаеш.

— Скунк? — повтори старицата и можех да се закълна, че дори и в мрака там, в осветената единствено от огъня от камината стая, я видях да пребледнява.

— Знаеш ли за него? — попитах.

Тя кимна.

— Ако това изчадие е по петите ви, все едно сте мъртви, само си мислите, че мърдате.

— Не възнамерявам само да се търкалям и да му позволя да ме пипне — рекох.

— Няма значение — отбеляза старицата.

— Има за мен — възразих.

— Това, което трябва да направиш сега, е да отидеш в спалнята, да потърсиш в роклята от шифон патроните за пистолета, да ги вземеш и да го заредиш. После трябва да вземеш пушката от килера. Тя е заредена, там има и кутия с патрони за нея. Щях да се опитам да я взема по-късно и да ви отнеса главите, но не мисля, че мога да се измъкна от тоя стол вече. Съмнявам се, че ще ми помогнеш да стигна дотам, за да си я докопам.

— Правилно си разбрала — извика Джинкс.

Отидох и взех от килера патроните за пистолета и за пушката, както и самата нея. Дадох пистолета на Джинкс и тя го зареди, а аз се върнах в стаята с пушката в ръце. Беше двуцевка, дванайсети калибър. Взех кутията с патрони за нея с мен, седнах на пода и поставих двуцевката в скута си, а кутията — наблизо.

— Сигурно — рече мама — той вече се е отказал.

— Никога не се отказва — рече старицата. — Може да прекрати за малко, да се отегчи или да реши да замине да разгледа нещо, което не е виждал за ден-два, но ще се върне.

— Дрънкаш врели-некипели — рекох.