Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Знаех също и че ако се обърна и втурна обратно към къщата, няма да успея да стигна и до нея. Щеше да се нахвърли отгоре ми с онова негово мачете.

Завих към шипковите трънаци. Не беше добра идея, но като видях Скунк да се носи така бързо към мен, не ми хрумна никаква друга мисъл. Трябваше да се шмугна там или той щеше да разцепи главата ми на две.

Точно преди да стигна до трънаците, се извърнах назад и видях как е вдигнал мачетето и о, велики Боже, беше точно над мен! После се разнесе пукот и изведнъж Скунк замръзна, сетне се строполи. Аз се поколебах, погледнах към мястото, откъдето изтрещя. Зърнах отворените кепенци на къщата, блесналото черно лице на Джинкс на прозореца и огромния пищов, подпрян на перваза. Беше доста далеч, при това изстрелът беше невероятно добър, като се има предвид, че не бе успяла да го улучи на покрива, нито на прозореца. Беше си чист късмет — със същата лекота би могла да улучи и мен.

Все пак това не бе краят. Беше повърхностна рана. Скунк се изправи и отново се устреми след мен, вървеше сякаш единият му крак бе пъхнат в кофа с кал. Чух още един изстрел, но този не го улучи. Изсвистя към реката.

Шмугнах се в трънаците, размахвах брадвата и се опитвах да изсека просека между тях. Цялата тая работа ме забавяше. Наведох се и минах през онова място с поразредените трънаци, което бях забелязала преди, като си мислех, че така мога да му се измъкна, но го чувах как идва, дишаше тежко, издавайки ужасяващи звуци. В началото си помислих, че може да са от болка, но после реших, че са от гняв. Опитваше се да ми изкрещи без език.

Шипките, трънаците и храсталаците станаха по-гъсти и трябваше да се навеждам повече от преди, за да премина, и не след дълго, като се приведох, чух как нещо изсвистя там, където преди миг бе главата ми. Знаех си, че бе чист късмет, че не ми е отсякъл главата.

Шмугнах се бързо в ниската част на ръце и колене. Скунк сграбчи единия ми крак, опита се да ме издърпа към себе си. Аз ритнах назад, старата ми обувка се изхлузи и успях да му се изплъзна.

Тунелът от трънаци сега бе наистина тесен, но проклетият Скунк се промъкваше, приближаваше все повече, смърдеше на разкопан гроб. Продължавах да си пробивам път, накрая трънаците се разредиха и имаше място да се движа, но се чувствах като една от онези риби, попаднали в капан, които не можеха да се върнат назад.

Изправих се на крака и се опитах да тичам, но имаше доста увивни растения, омотавах се и се препъвах в тях. Едва не изпуснах брадвата си, защото тръните се забиха в мен и ме изподраха ужасно. Видях, че точно пред мен е брегът на реката и не бях на повече от стъпка от него. Той се спускаше надолу, може би на двайсетина фута, към една ивица тиня край водата.

Беше стръмен наклон, но изглеждаше по-добър вариант от удара с мачете в главата.

Нямаше и значение. Бях оплетена здраво в тези храсталаци и тръни и не можех да се измъкна. Бях като муха в паяжина. Знаех, че това е краят. Бях на косъм от вечния сън. Успях да измъкна крака напред, но все така бях здраво оплетена в храстите. Ритнах и подскочих срещу тях няколко пъти, опитвайки се да пробия напред, но те здраво ме държаха.

Погледнах назад. Скунк изсичаше трънаците и се приближаваше. Бе изгубил бомбето си, а много от перата на птицата, която висеше в косата му, бяха изскубани. Лицето му бе изподрано и накълцано, все едно е участвал в бой с ножове. Хилеше се и беше точно зад мен. Бе така близо, че можах да видя, че кожата му е набраздена от бръчки и белези — приличаше на старец, на самия сатана. Беше вдигнал мачетето. Престанах да гледам назад, като отново се заех да ритам срещу трънаците. Изпитах ужасна болка, когато тръните се разтвориха, храсталаците се изпочупиха и полетях надолу по брега към реката.

Пльоснах се силно по корем. Брадвата се изплъзна от ръката ми и падна наблизо. Исках да стигна до нея, но не можех да се помръдна, дори не можех да дишам, от падането си бях изкарала въздуха.

Накрая успях да застана на колене, но единственото, което можах да направя, бе да се претърколя по гръб. Горе над мен Скунк изсичаше храсталаците по пътя си към брега и издаваше оня гърлен звук. Отскочи на пръсти, за да се получи добър скок, и полетя надолу.

Е, почти. Засилването не бе за негово добро. Отскокът му го заби в лиани, които се бяха увили около клона на едно дърво и висяха надолу, косата му се оплете в тях. Една се уви около врата му. От скока някои от храстите освободиха косата му, Скунк се изхлузи, птицата се изтръгна, но той не падна долу. Лианата около врата му бе дебела колкото човешка китка. Стегна го и той увисна, сякаш на главата му бе нахлузена примка. Риташе с крака, гърчеше се и се опитваше да се освободи. Изпусна мачетето. То падна точно между краката ми и се заби в земята, олюля се малко напред-назад, преди да спре да се клати. Скунк сграбчи гърлото си с две ръце и се опита да разкъса дебелата лиана, но тя се бе увила така стегнато около врата му, че не можеше да пъхне пръсти под нея.