Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— По нищо не ме разпозна. Открих къде е адвокатската му кантора — в съда там — и знаех, че идва в кафенето за обяд, затова идвах тук да го наблюдавам. Първия път, като го направих, жена му и децата го посрещнаха точно на същото място. Не бяха идвали в кафенето с него предишните пъти, каквато и да е била причината, но бяха там и точно там ходиха два дни поред.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Проследих ги. И когато го сторих, хрумна ми, че животът му е уреден. Съвършено уреден и трябва да остане така. Оставих го да си тръгне тогава, когато имах шанс да го задържа, и сега трябва да го оставя да си отиде, дори и да би пожелал да има нещо общо с мен. А се съмнявам, че ще е така. Честно казано, и аз не бих го приела. Сега сме различни, той е щастлив и нека бъде така. Ала това, че аз трябва да го пусна да си върви, не означава, че и ти, Сю Елън, трябва да го направиш. Той ти е баща.

Погледнах към Брайън и семейството му, които отиваха към кафенето.

— Странно нещо — рекох. — Не изпитвам нищо. Съвсем нищо.

— Малко съм разочарована — рече мама. — Но и аз не изпитвам нищо.

— Не означава ли това, че ще вземем парите и билети за автобуса и ще се махнем? — не издържа Джинкс.

Мама й се усмихна.

— Да. Но където и да отидем, Сю Елън, ще бъде хубаво да се погрижим да получиш добро образование.

Всъщност не напуснахме веднага. Двете с Джинкс излязохме от града на другия ден, върнахме се по пътя назад и минахме по онази пътека, която извеждаше до дома на старицата. Сега знаехме пътя, напредвахме бързо и не ни се наложи да прекараме нощта в гората. Имахме малко хляб и сирене за ядене и малко вода в едно шише.

Когато стигнахме до колибата, тя бе изгоряла почти до основи. Обиколихме я, огледахме се да видим дали има нещо за гледане, но имаше само овъглени греди, а коминът стоеше. Нямаше начин да проумеем какво се е случило със сигурност, но предположихме, че пътуващи надолу по реката са я използвали, за да се приютят през нощта, и някой е бил небрежен с камината. Ако случаят бе такъв, те, изглежда, бяха успели да се измъкнат невредими. В обгорелите останки не можахме да видим никакви тела.

Лопатата си беше там, където я бяхме оставили — под къщата, — макар че постройката сега се бе срутила отгоре й и дръжката бе изгоряла. Измъкнахме металната част от пепелта и отидохме до мястото, където бяхме заровили тенекиите. Изкопахме ги. Изглеждаха непокътнати.

Докато вървяхме надолу към реката и ги носехме, минахме по-спокойно там, където бе погребан Скунк. Не го обсъдихме, направихме го сякаш той винаги е бил там — а може и така да е било.

Мястото на брега, където бяхме заровили Скунк, бе разровено и нямаше и следа от тялото.

— Мамка му — изпсува Джинкс.

— Мисля, че просто водата го е отнесла — отвърнах.

— Нямаше сериозни дъждове, откакто за последно бяхме тук — възрази тя.

— Това не значи, че не е възможно тялото да е пропаднало и да е имало достатъчно вода, за да го отнесе.

— Не може да сме сигурни — отвърна тя. — И не виждам как ще има повече вода, отколкото има сега, без да е валяло.

— Ти си тая, дето не вярва в чудеса — рекох. — Не е тръгнал да си върви сам. Главата му беше откъсната.

— Не вярвам в чудеса — рече тя, — но този проклет Скунк може да ме накара да мисля различно.

Предполагам, че тялото може наистина да е било изровено от някой любопитен, видял част от него да стърчи навън, макар че не можех да си представя по каква причина той би притрябвал някому. Може диви животни да са го завлекли или пък някой алигатор да го е надушил. Звучеше ми логично. Но честно: не знам какво наистина се е случило и така и никога не разбрах.

Да теглим чертата. Измъкнахме се с парите и Мей Лин и се върнахме в Глейдуотър. Стигнахме там привечер и по-късно същата вечер в пансиона преброихме парите. Нямаше начин да ги поделим поравно, защото имаше много сметки. Мама не участваше в разделянето, но й обещах половината от моята трета. На следващия ден взехме част от тях, купихме билети за автобуса за Калифорния на следващата сутрин. Маршрутът му минаваше покрай, както мама ги нарече, „някои живописни спирки“.

Говорихме за това как ще отнесем праха на Мей Лин и ще го разпилеем над някое известно място в Холивуд. Бяхме го обсъждали много пъти, но, доколкото на мен ми се стори, за пръв път сега това най-после изглеждаше реално. Докато говорехме, погледнах крадешком към Тери. В очите му имаше сълзи. Мисля, че може и да е повярвал, че не е убиец, но това не бе променило чувството му за отговорност. В този миг реших, че му прощавам и че той ще се самонаказва достатъчно. Също така бях бясна на Мей Лин, макар и да беше мъртва — тя не е трябвало да се отнася така с него. Ала и на нея простих като на Тери.