Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Оставих настрана чувала си, изкатерих се нависоко и пропълзях на дървото.

— Хайде — извиках. — Помогни ми.

Тери ме гледаше, сякаш бях загубила разсъдъка си. Все пак остави чувала си, изкатери се горе, после зад мен на изсъхналото дърво.

— Скачай — казах и започнах да клатя дървото, кляках и ставах.

Тери се зае с плана и ние друсахме доста време, преди да чуя как корените се изтръгват от брега. Мъртвото дърво се сгромоляса.

Удари се в земята и ни изхвърли. Когато погледнахме нагоре, видяхме, че се е прекършило почти на две. Трябваше да се изправим на него и да подскачаме, докато двете части се отделиха.

Отворих моята торба, погледнах вътре, грабнах една кълбо канап и метнах торбата на рамо. Използвах го да я завържа към презрамките на гащеризона, после омотах няколко пъти около нея и кръста си, така че да я закрепя здраво на гърба си. Отрязах канапа с джобното ножче, отрязах още една дължина, направих примка и я надянах на дръжката на пистолета на полицай Сай, после направих широк клуп, който нанизах на врата си, пистолетът увисна на гърдите ми. След това помогнах на Тери да закрепи и своята торба по същия начин, макар че нямаше презрамки на панталона си, за да стане по-добре, както при мен.

Прибрах ножа и казах:

— Хайде. Бутай.

Изтласкахме дънера във водата и аз на практика се метнах върху него като някой гущер. Тери направи същото и ние се понесохме надолу. Дънерът в началото се опита да се освободи от нас, но ние намерихме от двете му страни места, в които да се вкопчим, и така го балансирахме.

В този момент вече не бе здрач, над нас се бе спуснала непрогледна нощ. От време на време обаче черният мрак се озаряваше от някоя светкавица. Чуваше се пращене, цвъртене, изтрещяваше и оставяше ярки следи в небето, а тътенът заглъхваше, сякаш някой блъскаше по десет корита с дръжката на брадва.

Водата бе студена, беше трудно да се задържим на дънера, особено сега, когато бяхме в по-широката част на реката, където течението бе по-силно. Заваля проливен дъжд, сякаш куршуми се сипеха над главите ни, от него течението се усили още повече. Като капак на всичко кората се лющеше от изсъхналото дърво и то бъкаше от мравки, които ме хапеха и сякаш набиваха нажежени кабарчета в кожата ми.

Дънерът все така се клатеше и потъваше дълбоко във водата, та скоро вече не останаха никакви мравки. Само ние и дънерът, бурята с дъжда и черните води. Блесна поредната светкавица и озари небето така, че брегът се виждаше ясно и ярко за миг и аз зърнах Скунк да клечи между две дървета. Седеше като статуя и наблюдаваше как прелетяхме край него.

Успях да видя, че обувките му за блатата са завързани на гърба му, защото се подаваха над шапката за дерби. Водата се стичаше по козирката му и шуртеше отпред. Значката, която бе взел от полицай Сай, бе забодена на шапката. Онова, което бях видяла да го удря отстрани, бе мъртва птица, която висеше с главата надолу на връв, завързана в косата му с цвят на мед. Джинкс бе казала, че е изсъхнала синя птица, но не ми изглеждаше изобщо на изсъхнала и не бих могла да ви кажа от пръв поглед дали бе синя или черна, или карирана, но беше птица. Зърнах и брадвичка да виси на кръста му, също и ножница с голям нож за тръстика, голям почти като сабя. Стискаше чепатата си тояга през средата. Видях лицето му, когато блесна светкавицата. Бе ръждивочервено като старо пени и размазано като кратуна, израсла със странна форма. Изглеждаше сякаш проявява интерес към нас колкото муха към аритметика.

Отминахме и силната светкавица угасна. Наложи се да надвикам грохота на реката.

— Видя ли това?

— Кое?

— Беше Скунк. Трябва да е засякъл пътя ни, да е минал напряко, да е тръгнал към реката и да е намерил наново следите ни.

— Не е добра новина — обяви Тери.

Блесна нова светкавица. Погледнах към брега, а Скунк отново бе там, тичаше, отмяташе увисналите надолу клони и прескачаше храсти като някой заек.

— Още по-зле — рекох.

— Виждам го — извика Тери.

А после вече не го виждахме. Светкавицата угасна, тътенът избухна, а реката се разпени.

Водата ни понесе напред, дъждът се усили, светкавиците следваха една след друга, зачестиха, а тътенът зад нас бе толкова силен, че чак водата се разтресе, разтресох се и аз.

Не знам колко дълго се носихме така устремно, но след време реката се стесни, както това се случва по Сабайн, и ние се насочвахме към място, откъдето видяхме плитчина навътре в реката. На мига осъзнах, че това е шансът на Скунк да ни пипне.