Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Реката ни носеше нататък. Торбата, завързана на гърба ми, бе натежала от водата. Ако можех да си го позволя, щях да се пусна от дънера с другата си ръка, можех да измъкна джобното ножче от панталона и да го използвам да срежа и се отърва от нея. Тази прогизнала торба сякаш бе някой, яхнал гърба ми, и ме теглеше надолу.

Накрая бурята поутихна и небето се поизчисти достатъчно да се види малко божествена светлина и аз познах, че сме били на това място преди и че салът трябва да се намира на плитчината недалеч оттук.

Със сигурност не бяхме изминали голямо разстояние, когато го видях. Не бе точно на същото място, защото водата доста се бе покачила и го бе изместила от плитчината към брега. Всъщност плитчината я нямаше вече. Или бе отнесена, или бе потънала, или пък от двете по малко.

Тери и аз престанахме да се носим с течението и започнахме да ритаме и размахваме свободните си ръце. Бе адска битка и не можехме да накараме дънера да прави това, което искахме ние. Минахме точно край сала. Никой не стоеше или седеше там и аз се надявах, че са вътре в колибата, което бе логично. Ала също така ми хрумна, че може да са били пометени от водата и да са се удавили. После си казах, че ако това е истина, как така салът е завързан за корените на голямо дърво на брега? Някой е трябвало да го направи, а това означаваше, че някой трябва да е бил жив, когато салът се е ударил в брега. Но това не значеше, че не е възможно да са били отнесени по-късно от буйната вода. Всички тези мисли блъскаха в главата ми все едно бяха нахлузили тежки войнишки обуща. Опитвах се да ги подредя, когато накрая успяхме да насочим дънера и се озовахме достатъчно близо до брега, пуснахме се и доплувахме до него. За последно видях дънера и забитата в него брадва как се носи и се изгубва сред останалите откъртени и плаващи по реката клони и съчки.

Торбата и преди ми тежеше, но сега, когато ми липсваше опората на дънера, тя едва не ме завлече на дъното. Още веднъж ми се прииска да се отърва от нея, но трябваше да плувам, за да спасявам живота си, и това бе невъзможно.

Накрая стигнахме до едно място на брега, което не бе толкова високо, вкопчихме се в едни стърчащи корени и просто увиснахме на тях за малко, да се опитаме да си поемем дъх и да си върнем силите. Точно в този миг се почувствах като кон, язден до изнемога и прибран в обора плувнал в пот, без да му дадат овес.

След известно време изпълзях горе, а мократа торба, по дяволите, едва не ме повлече обратно във водата. Когато успях, протегнах ръка и помогнах на Тери да се изкатери. Ръката, която ми подаде, бе с отрязания пръст и усетих топлата му кръв по кожата си, докато го издърпвах на брега. И двамата лежахме там по гръб, дъждът се изливаше върху нас, не мърдахме и не бяхме в състояние да мислим доста време. Накрая се изправихме, измъкнах джобното ножче и отрязах вървите от торбите, свалихме ги от гърбовете си. Извадихме фенерчето от торбата на Тери. Беше мокро, но като развинтихме капака, извадихме батериите, изтръскахме водата, сглобихме го отново, успяхме да го накараме да проработи. Включихме го да проверим съдържанието на товара си. Всичко от рода на храна в моята торба с изключение на консервите бе опропастено. Тенекията от мас изглеждаше здраво запечатана, както преди. Извадих я и използвах ножа си да махна капака. Вътре бе суха, а бурканът бе непокътнат, увит в старата кърпа за ръце. Извадих го, вдигнах го и го погледнах. Беше прахът на Мей Лин и тогава почувствах, че товарът, който усещах на гърба си, може да е бил духът й, стига да е възможно някой дух да тежи колкото щайга с тухли.

Тери провери своята кутия, парите бяха сухи вътре в буркана. Поставихме и двата в тенекиите и ги запечатахме. Внезапно ми хрумна мисъл и опипах врата си за пистолета, нямаше го. Връвта се бе разхлабила и сега бе на дъното на реката.

Не биваше да го правим, но предполагам бяхме изтощени от влаченето на мокрите чували, затова хванахме тенекиите за дръжките и тръгнахме назад по брега да намерим сала; намерихме го. Брегът бе малко по-висок от мястото, където ние се измъкнахме, но не чак толкова, та да не можем да се спуснем на сала отгоре.

Когато го сторихме, Джинкс се появи от колибата на четири крака с гребло в ръцете. Започна да крещи как щяла да ни цапардоса по главите с това нещо. После видя, че сме ние.

— По дяволите — възкликна. — Скачате по тоя начин, помислих си, че е полицай Сай. Едва не се изпуснах в гащите.

— Той няма да може да дойде — рекох.