Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Видяхме също и какво търсеха змиите — мишки и плъхове. Стигнахме до едно място, където те търчаха из блатната трева така нагъсто, като бълхи по проскубаната козина на някое куче. Грачеха ята врани, видяхме къде глигани бяха разровили земята. От горещината през деня блатото се нагряваше и се издигаха изпарения, миришеше лошо, но в сравнение с вонята в къщата бе като ухание на френски парфюм. Онези гръмотевици, които бяхме чули предишната нощ, чувахме пак, имаше и светкавици посред бял ден.

— Този дъжд май твърдо е решил да се излее — рекох. — Но още си дава почивка.

— Не бих казал, че го виня — рече Тери. — Малко почивка би се отразила добре.

Беше прав. След като бяхме бъхтили из калта предишната нощ и след онова, което видяхме, бяхме така уморени, че когато стигнахме до няколко сенчести тополи, спряхме до тях, без дори да го обсъдим. Метнахме торбите настрани, седнахме и се облегнахме на дънера на едно дърво и затворихме очи да си починем. И макар че казват, че почивка за грешните няма, а на праведните не им трябва, умората ни застигна и прегази като бърз влак.

Сънувах отново Холивуд, беше същият сън като преди, бяхме на сала с праха на Мей Лин, но този път, докато плавахме, никой не ни махаше от брега. Всички онези хубави хора изглеждаха прекрасно, но смърдяха достатъчно да се задави и ларва на муха. Миризмата беше толкова силна, че се събудих от нея.

Като отворих очи, бе почти тъмно. Стори ми се, че съм спала само няколко минути, но бяхме проспали почти целия ден. Подуших вонящия въздух и погледнах към Тери до мен. Беше буден. Понечих да кажа нещо, но той посегна и ме докосна леко.

— Шшшт — каза и посочи.

Погледнах нататък.

Малко по-надолу към реката се виждаше фигурата на мъж, който бягаше в здрача. Тъмна фигура с шапка за дерби; нещо ярко бе забодено на нея. Косата му бе дълга, къдрава и сплъстена, стърчеше изпод шапката встрани и се спускаше надолу по врата като огромна грива от медни жици. Нещо подскачаше и се удряше отстрани в главата му, като бягаше. В сумрака лицето приличаше на лъскав махагон, окъпан в кръв. В ръката си имаше тояга и като повдигаше крака, видях, че са дълги и масивни. За миг си помислих, че който и да е той, не може да е човек. Естествено, миризмата ми подсказа кой е. Беше Скунк. А може би той не бе човек.

Гледахме, докато се отдалечи и изчезна там, където брегът се спускаше към Сабайн.

— Майстор следотърсач — рекох след малко. — Ето ни тук, а той не ни видя заспали под дърветата.

— Бяхме на подходящо място — отбеляза Тери. — Трудно е да ни види сред сенките на дърветата. Смятам, че след като е излязъл от колата, е намерил някое по-удобно място да поспи тук някъде на открито. Това за него е по-естественият начин да върши нещата. Ако не бяхме тръгнали по горния път, птиците вече щяха да кълват останките ни. Предполагам, че това, което прави, е да следва каквото полицай Сай му е казал, докато го е изтезавал. Че сме тръгнали по реката. Той всъщност не търси следи, защото вярва, че сме на сала, затова не му е нужно да търси знаци, че сме на сушата.

— Ами няма ли някое място, където ще пресече пътя, по който минахме тази сутрин? — попитах аз.

— Ако стане така, ще знае откъде сме дошли, къде е салът или пък ще тръгне обратно и ще се върне за нас. Или ще направи първо едното, а после другото.

— Тогава трябва първи да стигнем до сала — рекох.

— Значи ще прелетим над главата му?

— Не — отвърнах. — Ще плаваме под краката му.

— Имаш предвид по реката?

— Естествено, че нея имам предвид.

— И как ще го направим? Ще плуваме мили наред? Ще яхнем някоя риба?

— Едно нещо със сигурност трябва да сторим, да стигнем до водата, а трябва да стигнем бързо, и то плътно зад Скунк… Ужас, видя ли краката му?

— Видях, не е възможно да са крака.

— Огромни обувки? — попитах.

— Като снегоходки. Знаеш ли какво представляват?

Поклатих отрицателно глава.

— Правят ги дълги и широки, за да може да се върви в снега. Обувките, дето носеше, са били направени да може да ходи с тях из блатата, да се движи бързо и да не затъва. Научил го е от това, че дълго е живял в мочурищата.

— Хайде. Имам идея, но трябва да бързаме.

Скочихме, грабнахме торбите и се насочихме към реката, като пресякохме пътя, по който бе минал Скунк. По брега имаше много дървета, шубраци и къпини, с които да се оправяме. До реката той се бе свлякъл от постоянните дъждове. Навсякъде стърчаха корени на дървета. Под тях имаше мокър пясък и чакъл. Отместихме някои от корените, стъпихме на мокрия пясък и вървяхме дълго досами реката. Оглеждах се непрекъснато, но не виждах онова, което ми бе нужно. Двамата с Тери продължихме да вървим и накрая видях едно изсъхнало дърво да стърчи на брега. Беше ниско, десет фута дълго и дебело. Клоните бяха почти изпопадали, защото бяха изгнили. Върхът му отдавна бе прекършен и реката го бе отнесла. Тежестта на ствола бе причина то да се наклони към водата, а корените му стърчаха от земята.