Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Благодаря — каза той и извърна поглед някъде нататък в мрака. — Имам много неща, които бих могъл да ти кажа, като му дойде времето.

Не знаех какво значи това, а като се има предвид, че имахме доста за вършене, не настоях да чуя. Трябваше да се размърдаме. На небето блесна светкавица и някъде в далечината чухме гръм. Това ни накара да тръгнем отново, но се оказа просто, че тази нощ ще има само светкавици и глух тътен, без капка дъжд.

С наближаването на утрото се надигна мъгла. Бе бяла като памук и гъста като зимен облак. Светлината от фенерчето отскачаше от нея, а тя се стелеше край нас и достигаше до над главите ни. Не се чуваха жаби и щурци, което бе някак странно, и освен жвакането на краката ни, като газехме в гъстата кал, бе тихо и самотно тук.

Продължихме напред и тогава на изток се развидели с нежно розова светлина, като листенца на роза ниско долу до хоризонта, ярка и златиста по-нагоре. Виждахме я над мъглата и на места бе толкова ослепителна, че пробиваше през нея. После с деня настъпи горещина и тя се разтопи като сладолед. Тери изключи фенерчето и го прибра в една от торбите.

Бе доста светло, когато видяхме един дълъг пет фута смок мишкар да се гърчи из тревата пред нас. Спряхме и наблюдавахме как се изниза, после продължихме. Големи бели птици долетяха откъм реката, а една се понесе високо над главите ни с риба в човката.

— Може да е добра поличба — каза Тери.

— Ако не разсъждаваш от гледна точка на рибата — рекох.

Когато слънцето се издигна високо и стана горещо, все още не разпознавахме нищо. Беше трудно да се каже колко далеч сме стигнали, а като не знаехме по кое време бяхме тръгнали, предполагахме, че може би са четири или пет часа. Ако бяхме вървели по равна, суха земя, вече щяхме да сме изминали нужното разстояние, но калта ни забавяше и изтощаваше, така че бяхме доволни да се измъкнем от блатото, като стигнахме до борова гора.

Боровете растяха нарядко. Като погледнах надалеч, видях църквата, на която преподобният бе пастор. Бяхме по-нависоко, отколкото очаквах. Земята извиваше нагоре постепенно и не бяхме разбрали, че се изкачваме. Бяхме доста над къщата на преподобния.

Отидохме до църквата. Входната врата зееше отворена, а вътре някой от християните бе писал по стените. ПРЕЛЮБОДЕЕЦ бе написано с черна боя с големи букви на две места, а на трето имаше по-дълго изречение, в което се заявяваше, че преподобният Джой е правил нещо с магарета, което знаех, че е лъжа. Нито веднъж, докато бяхме там, не бяхме видели някое магаре.

— Не ги бива много в правописа, а? — рече Тери.

Излязохме от църквата и спряхме точно под нея, погледнахме през пътеката към къщата. Входната врата все така зееше отворена, а вътре светеше фенер. Камионът на полицай Сай все още бе отпред.

— Мислиш ли, че още чака вътре? — попита Тери.

— Не знам. Изглежда странно да стои там. Може би търси парите.

— Няма да ги намери — отбеляза Тери.

— Ако още са в торбата ти на пода, няма да е необходима чистокръвна хрътка да ги надуши — рекох аз.

— Преместих ги.

— Навън от къщата?

— В бараката за инструменти са.

— Преподобният я държи заключена — отбелязах.

— Знам къде крие ключа. Точно затова успях да ги преместя там.

— И къде, моля, крие ключа?

— Там е бедата — отвърна Тери. — Парите и прахът на Мей Лин вече не са в къщата, но ключът е там, пъхнат в пролука отстрани в рамката на входната врата. Веднъж го видях да го слага там. Когато замина, взех го и го използвах да надзърна в бараката. Исках да видя какво има. Това, че я заключваше, ме наведе на мисълта, че вътре има нещо, за което трябва да знаем. Имаше дървен материал, хубави инструменти и в крайна сметка за мен бе добро място да скрия парите и праха.

— И сега трябва да слезем там посред бял ден. Със същия успех можем да се съблечем, да се боядисаме с яркочервена боя, да хукнем надолу и да крещим с всички сили.

— Наистина се изкушавам — рече Тери. — Къде ще намерим боята?

— Ха.

Заобиколихме отдалеч, слязохме отстрани близо до къщата и се скрихме сред дърветата. Стояхме там и се оглеждахме. Беше толкова тихо, сякаш някой глухоням подремваше там. Утринната светлина се разстилаше наоколо.

— Какво е това на верандата? — попита Тери.

Огледах продължително онова, за което говореше.

— Прилича на разлята черна боя — казах накрая.

— Защо ще има черна боя на верандата отпред? — попита Тери.

— Някой е писал с нея в църквата — отвърнах. — Може да са я донесли да пишат разни неща и тук.