Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— А това още по-малко ми се харесва — отвърна Джинкс.

— Повтарям ти — настоя Тери. — Няма никакъв Скунк.

— Много хора вярват, че го има — намеси се мама. — Слушала съм за него през целия си живот.

— Виждали ли сте го, г-жо Уилсън? — попита Тери.

— Ами, не. Но познавам хора, които казват, че са го виждали.

— Има и такива, които са ми казвали, при това доста убедено, че са виждали змии, които са си захапали опашката със зъби и се търкалят надолу по хълма като кълбо или други, които могат да изсучат всичкото мляко на някоя крава, но при всичките ми уважения, мадам, аз не им вярвам.

— Не съм от тези, дето вярват, че змиите могат да го правят — подчерта Джинкс. — Но вярвам в Скунк.

— Ето какво — рекох. — Има ли го, няма ли го Скунк, ние трябва да се върнем за парите и праха. Един човек е бил убит заради тия пари и натъпкан в плитък гроб, а в къщата на преподобния има и още един мъртвец. Стигнали сме дотук, казвам ви, че парите ни трябват, а на Мей Лин дължим поне мъничко заради това, че е начертала картата, която намерихме, и за това, че ни е била приятелка.

— Не знам дали искам да правите това, деца — обади се мама.

— Отново не искам да ви обидя, г-жо Уилсън, но наистина нямате думата — подчерта Тери. — Не сте се месили на Сю Елън през всичкото това време досега, нима сега искате да й казвате какво да прави? Радвам сте, че се завърнахте оттам, накъдето бяхте тръгнали, но сега решенията са наши.

— Прав е, мамо — подкрепих го, преди тя да успее да отговори. — Нямаш думата за това. Ти тръгна с нас, не е обратното.

— Май е така — съгласи се тя.

Звучеше по същия начин, както когато си беше в леглото и се наливаше с еликсира си за всяка болка. Мразех това състояние. Малко повече я харесвах откъм борбената й страна. Това обаче не променяше факта, че Тери беше прав. Тя не можеше да взима решение вместо нас.

Погледнах към преподобния Джой. Сякаш бе заспал.

— Добре тогава — рекох. — Връщаме се за парите и праха. Но ето какво ще ви кажа — не бива да отиваме всички. Някой трябва да остане на сала, а другата причина е, че не искам да ви влача всички през гората. Пък и преподобния ще трябва да го носим дотам или да го влачим с въже, така че не става. Ако ще го правим, ще се наложи да се промъкваме тайно.

— Направо ме убеди — извика Джинкс откъм задната част на сала. — Аз ще остана. Който иска, може да върви където си ще. Аз, майка ти и преподобният ще останем на сала, а ти и Тери тръгвайте.

Не след дълго водата стана по-дълбока и нямаше нужда от прътовете. Имахме руля, а ние с Тери клекнахме от двете страни на сала и загребахме с веслата. Салът се движеше бързо и не забелязахме подходящо място да спрем за по-дълго. Накрая едва различихме една плитчина, която изникна насред реката. Оставихме течението на реката да отнесе сала нататък.

Тери взе едно от греблата, заби тесния край в мекия, влажен пясък, натисна го силно надолу и завърза въжето за него. Преподобният Джой все така не бе на себе си, мама седеше прегърнала го с ръка през раменете, а той продължаваше да държи пистолета. Можеше и да му се струва, че е някъде на Марс и някакъв октопод с девет очи разресва косата му.

— Дайте ми пистолета — казах му.

Трябваше да го повторя няколко пъти, преди той да вдигне поглед към мен.

— Пистолетът на полицай Сай е у вас — рекох. — Може да ми потрябва.

Преподобният Джой се сгромоляса обратно от Марс, но гласът му сякаш идеше някъде много отдалеч.

— Не натворихме ли достатъчно?

— Всичко е наред, Джак — рече мама. — Дай й пистолета. Просто за защита.

На него му отне време да осъзнае, че го държи, а още повече да се реши да ми го даде, но все пак го стори. Беше малък и аз го сложих в дълбокия си джоб на гащеризона. Преподобният клюмна глава, сякаш тежестта бе непосилна за него.

— Нека добрият Бог е с вас — каза той.

— Доста път ни чака назад — рекох аз. — По-дълго е да вървим, отколкото да се спуснем със сала дотук. Ще се е съмнало, преди да тръгнем обратно. Ще се опитаме да донесем храна, ако можем да я вземем. Вие трябва единствено да чакате. Джинкс, ако не се върнем до утре вечер, трябва да потегляте.

— Добре — рече Джинкс.

— Можеше поне да изпиташ известни колебания — отбеляза Тери.

— Разпознавам добрия план, като го чуя — отвърна Джинкс.

— Не можем просто ей така да потеглим без вас — рече мама.

— Мисля, че можем — възрази Джинкс. — Не са нужни повече от двама да се оправим със сала, г-жо Уилсън.

— Не това имам предвид — рече мама. — Исках да кажа, че не можем да тръгнем без тях, ако закъснеят.