Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Салът се обърна и ги изгубихме — рече Тери.

Джийн погледна към полицай Сай.

— Възможно е да се е случило — каза той.

— Ако е станало така — продължи полицай Сай, — наистина ще им се стъжни на всички.

Насочи вниманието си отново към нас.

— Това, което искаме да знаем, и единственото, което ни интересува, е къде са парите. Кажете ни и всеки може да си тръгне по пътя, без да стигаме до мръсната част.

Джийн бръкна в джоба си и извади сгъваем нож, замахна, чу се силно щракване и той се отвори.

— Виждала си ме как изкормвам рибата и дера кожите на катериците — каза той, като ме гледаше. — Знаеш как мога да работя. Не искаш да започвам с дране на кожи, нали?

— Остави я на мира — намеси се мама.

— Ще започна от пръстите на краката и ще те одера до кожата на главата — продължи той. — Направо ще ти смъкна кожата и скалпа. Никой друг няма да се забавлява като мен.

— Не сме взели парите от теб — обади се Джинкс. — Не са твои.

— По дяволите, момиче — рече Джийн. — Дори бях забравил, че черният ти задник е тук.

— Не сте ги взели от нас — намеси се полицай Сай. — Но ние ще ги вземем от вас.

— Какво ще кажете на Клетъс? — попитах аз.

— Мисля да му кажем, че сте умрели — отвърна Джийн. — Че не сме намерили никакви пари. И че си е похарчил напразно неговите за Скунк.

— Няма никакъв Скунк — възрази полицай Сай. — Клетъс би трябвало да знае това. Може със същия успех да си лепне някой долар на задника и да чака леприконите 25 25 Митологично създание от ирландския фолклор. Обикновено то е дребно човече в зелени дрехи и дълга червена брада. да му оставят някоя бележка.

— Е, добре тогава — рече Джийн. — Реших първо да одера тази малка надута чернилка.

Джинкс скочи на крака, стиснала юмруци.

— По-добре да си бяхте домъкнали кофа с храна, — защото тая битка тук ще отнеме цяла нощ.

Джийн се ухили и се изправи.

— Много добре — рече и размаха ножа. — Мисля да се захващам.

На отворената врата се мярна сянка. През нея влезе преподобният Джой, стиснал къса дъска. Джийн и полицай Сай не го видяха, поне не навреме.

Той замахна и уцели Джийн отстрани на черепа толкова силно, че извъртя главата му така, че той погледна през рамо по начин, невъзможен, когато главата му си е на мястото. Преди да се сгромоляса на пода, полицай Сай, който все още седеше до масата, скочи и грабна пистолета, но дъската бе по-бърза. Уцели го по носа и го просна по гръб на пода. Той се опита да седне, а преподобният Джой го удари пак точно между очите. Полицай Сай остана да лежи, без да помръдва, но дишаше шумно — като кон, който пръхти и изхвърля вода от носа си.

— Хайде — извика преподобният Джой, захвърли дъската настрани и взе пистолета на полицай Сай. — Хайде.

Полицаят почти бе станал на крака, когато изтичахме навън. Изтичахме покрай неговия камион в двора и побягнахме надолу към реката. Просто следвахме преподобния Джой, сякаш той знаеше нещо, което ние не знаехме, но дълбоко в себе си бяхме наясно накъде отиваме. Към сала. Когато стигнахме до него, развързахме въжето и го отблъснахме с прътите. Водата не течеше бърза, не виждахме добре, но течението бе достатъчно силно, за да потеглим.

Не бяхме стигнали далеч, когато нещо се удари в сала. Удари го, отскочи и падна във водата. Погледнах назад към брега и горе на хълма видях огромната фигура на полицай Сай. Той се спускаше надолу, напредваше бързо и хвърляше камъни по нас. Един ме уцели в стъпалото толкова силно, че подскочих.

— Не можете да ми причините това — крещеше той. — Просто няма да го направите. Ще ви пипна всичките. До един, проклетници.

— Няма да можеш — извиках му аз в отговор.

Камъните продължаваха да летят към нас, а полицай Сай имаше точен мерник. Бяхме се отдалечили, но не спираха да хвърчат към нас. Мама пропълзя в колибата, която преподобният Джой бе построил, и се скри там, а камъните трополяха по покрива като градушка.

Накрая течението стана по-бързо и ние се отдалечихме достатъчно от обсега му, отплавахме от малкото място с форма на подкова и навлязохме в основната част на реката. Вече не го виждахме, макар че го чувахме как тича из храсталаците и дърветата и ругаеше, та се пръскаше, като се опитваше да ни настигне.

Скоро вече не го и чувахме. Носехме се бързо напред по реката, а тя бе просто тъмна, широка ивица вода. По пътя ни можеше да има плитчини, камъни или дънери и нямаше да успеем да ги видим, преди да налетим на тях. Ала нямахме избор. Използвахме прътите, за да можем да се движим колкото се може в права посока и водата да ни носи, а Джинкс полагаше свръхусилия с руля отзад.