Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Добре тогава — рече тя. — Можем да товарим сала утре сутринта. После потегляме.

Видях как мама обгърна с ръце главата на преподобния и сенките им се сляха. Разбрах, че го целува. Все повече осъзнавах, че изобщо не я познавам.

Те разговаряха още известно време и се държаха за ръце, а преподобният Джак Джой дори поплака. Тя го прегърна, наведоха се един към друг и тя го целуна пак, и това беше истинска целувка, която Джинкс наричаше „мляскане“.

Не исках повече да гледам това, затова станах и се прокраднах обратно в къщата, легнах отново на сламеника, умът ми бе обсебен сега от Джарън и последните му мигове, как гори завързан с вериги за едно дърво и всичко това заради една лъжа. А после трябваше да помисля и за мама, че тя е нещо повече от човека, когото познавах, и че тя и преподобният са долу на сала, целуват се, а може би и повече. Не намирах начин да спра тези мисли или да ги овладея.

Не мина много време, след като си легнах, и вратата се отвори. Видях фигурата на мама в рамката, а зад нея и над нея видях още светкавици да танцуват в небето. Отвън видях и преподобния Джой да отива към колата. После мама леко затвори вратата и отиде безшумно в спалнята.

Въпреки всичко, което ме тревожеше, аз накрая заспах.

Скоро сънят ми бе нарушен от трясъка на разбити дъски. Скочих в леглото, както и всички останали, защото някой бе изритал и счупил вратата; в рамката бяха застанали две фигури с шапки. От тях вонеше на алкохол и пот. Единият от тях държеше фенерче. Светеше право в лицето ми и ме заслепяваше. Джинкс се размърда на пода, каза нещо изненадано и една от фигурите я срита толкова силно, че дъхът й секна и тя рухна на пода. Потреперваше едва и така разбрах, че не са я довършили.

Мама се появи в стаята на мига и една от фигурите бързо се хвърли към нея. Замахна с ръка и тя падна с писък.

— Спри, по дяволите — извиках и скочих от сламеника на крака.

— Както винаги, не си никаква дама — чух познатия глас. — По-добре сядай долу, докато не съм те ударил, Сю Елън.

Лъчът светлина от фенерчето, насочен към мен, заподскача из стаята. Неволно погледнах накъде е насочен. Спря се на сламеника на Тери, на който той бе седнал.

— Ето го педала — каза гласът.

— Къде е проклетият свещеник? — попита другият.

Разпознах и този глас.

След миг и двете фигури отидоха по-навътре в стаята. После единият от тях забеляза фенер в снопа светлина и го запали. Този, който го стори, бе онзи едноок полицай Сай, а другият, който риташе и удряше, бе мъжът, когото винаги съм знаела като чичо Джийн.

— Е, а сега — обади се чичо Джийн. — Ама това май е жената на брат ми, Хелън, в къщата на чужд мъж, заедно с този дързък задник — нейната дъщеря, педала и избягалата негърка. Къде е свещеникът?

Лесно бе за обяснение. Търсели са ни от доста време. Трябвало е само да попитат надолу по реката, докато стигнат до точния човек, и някой, който ни е видял, се е разприказвал. Някой от паството на преподобния, който му е сърдит, е побързал да каже нещо, без да разбира, естествено, че мъжете, които ни търсят, не са просто събирачи на дългове. Естествено, предполагам, че може и да са го направили от по-низки подбуди и ако случаят бе такъв, не бих се изненадала, ако това е била дамата с твърде многото сол в пърженото пиле.

— Няма да се върна — каза мама, като се надигна от пода и се изправи на крака.

Притискаше с ръка удареното място.

Джийн седна до масата.

— Знам това, Хелън. Къде е проповедникът?

— Замина — обадих се аз. — В църквата се отърваха от него. Не им се хареса връзката му с нас. Замина.

— Така ли? — попита Сай.

Държеше ръката си на кобура с пистолета, подобно птица, кацнала на някой стълб. В този миг повярвах на оная история от какво е направен кобурът.

— Джийн — продължи той, — отиди виж в задната стая дали няма да намериш някакъв проповедник. Измъкни го оттам дори и по долни гащи.

— Трябва да се срамуваш от такива помисли — обади се мама.

— Я не ми се прави на специална, момиче — рече Джийн. — Сваляла си си гащите и преди да се захванеш с брат ми. Така е, нали? Не е като никой да не се е пъхал между краката ти. Единственото, за което се чудя, е дали си начислявала такса.

Дори в тъмното усетих как смут обхваща мама и се излъчва от нея като огън. Джийн мина покрай нея на път за стаята и се спря, за да я удари по задника.

— Знаеш ли — рече, — винаги съм смятал, че ние с теб добре бихме могли да се позабавляваме. Мисля, че още не е късно.