Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— О, Джак.

— Да. О, Джак.

— На колко години беше, когато това се случи?

— На тринайсет, но възрастта няма значение. Разбирах го. Продадох го за нещо, което не бе направил, за да не ми лепнат на мен деянието. Не са го разпитвали. Не са намерили пушката у него. Просто са го убили. Винаги съм се питал дали последното, което са му казали, е било, че знаят, че той е взел пушката, защото аз съм им казал.

— Горкичкият ти — рече мама.

— Аз ли? О, Боже, не. Аз ли? Защо, аз съм изметът на земята. Виновен съм за това убийство и се опитах да опростя греха си с проповеди. А сега знам, че дори не съм бил сред призваните. Сам съм се призвал. И всъщност с нищо не съм по-различен по същество. Онова малко чернокожо момиче, Джинкс. Тя е много умна и добра и предполагам, че мога да изкупя стореното зло, като спася душата й, за да не отиде в ада. Но не тя, а аз ще отида в ада. На мен мястото ми е при дявола.

Тогава разбрах, че онова, което бях приел за неудобство относно това, че Джинкс е негърка, не е проблемът на преподобния Джой. Той мъкнеше огромен товар с вина и тя някак му бе напомнила за него.

Жабите крякаха. Нещо цопна във водата.

— Казах ти за моите грехове — обади се мама. — И аз не съм чиста.

— Не си сторила нищо с последствия, а си напуснала злоупотребяващ с теб съпруг и бягаш с детето си по реката. Моят грях тежи върху плещите ми — все едно че нося целия свят върху тях и че той е черен като най-непрогледния мрак в ада.

Това бе сериозно обвинение от страна на преподобния и прозвуча като цитат от някоя религиозна книга, но го почувствах като юмрук между очите си. В сравнение с него мама, аз и приятелите ми си бяхме доста добре, щом идеше реч за измерение на греха. Онова, което ме уплаши в този момент, бе същото, което предполагам прави някои хора вярващи. Внезапното осъзнаване, че може би няма измерения и всичко зависи от това да решаваме ние. И без значение какво правиш, важното е единствено дали ще те хванат, или можеш да живееш в мир със себе си и изборите, които правиш. Бе нещо като прозрение.

Докато разсъждавах над това, почувствах хлад и празнота. И бях сама.

— Бил си момче — каза мама на преподобния Джой. — Постъпил си погрешно. Откраднал си и си казал ужасна лъжа, но си бил малък и изплашен. Не е извинение, но е причина.

— Звучи като извинение — отвърна той. — Сторих зло.

— Ако това е истина, доказал си, че злото е изкупено. Получил си спасение, Джак. Спасявал си други хора. Бил си кръстен, естествено, и затова грехът е бил изкупен. Ти си добър свещеник.

— Добър или лош, приключих. Нищо вече не ме задържа тук. Не заслужавам, но те моля. Мога ли да дойда с вас? Да се махна оттук? Не знам къде ще отида накрая, но искам да се махна оттук. Ще ме вземете ли с вас?

— Предполагам, че зависи от децата, поне до известна степен — отвърна мама. — Ще се наложи да ги попитаме. Честно казано, не съм сигурна аз самата какво искам да правя по-нататък. Предполагам обаче, че каквото и да е то, първо ще трябва да продължа надолу по реката.

— Ами първата ти любов, онзи мъж в Глейдуотър?

— Не знам — отвърна мама. — Беше много отдавна. Мисълта за него и онова, което бе между нас, ме накара да се измъкна от леглото и да се кача на сала, но не знам дали е толкова добра идея да разравям миналото като някой стар гроб. Това, което е в него, може и да вони.

Не се бях замисляла за това. Че мама и Брайън ще се срещнат и нещата няма да бъдат същите, каквито са били преди около седемнайсет години, че няма да бъдем просто едно голямо щастливо семейство. Беше още едно от онези прозрения и не ми се понрави. Да тънеш в невежество бе къде по-добре от това да си говорим.

— Ще се наложи ли да кажеш на децата какво съм сторил? — попита той. — Аз ли да им кажа?

— Предполагам, че не — отвърна мама. — Някой друг път може би, ако искаш да смъкнеш този товар от сърцето си. Ала няма връщане назад нито за мен, нито за теб. Трябва да носим своя трънен венец. Можем да си приказваме каквото си щем, но не можем да го свалим.

— Моите тръни са по-остри — отбеляза той, — но предполагам, че така трябва и да бъде. Тежи ми до смърт от спомена и исках ти да научиш. Някак си, като ти казах, ми поолекна. Не за онова, което извърших, но ми помага да го понеса. Надявам се, че не съм те натоварил с това бреме.

— Не е нещо, което не мога да понеса — рече мама.

— Признателен съм ти, Хелън. Наистина. Утре ли ще тръгнем? Трябва да уведомя църквата, че напускам, което вероятно и ще направя. Това не означава, че ще се наложи да пиша оставка. Просто ми е нужно да замина. Няма полза да проповядваш на вятъра. Трябва да напусна тази къща. Дават я на свещеника да я ползва, а аз няма да бъда този вече.