Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Със същия успех можеха да станат и католици — рече той.

Тъгата на преподобния се предаде и на нас. Тери, който изобщо не бързаше да тръгва, зачести в носенето на кутията с праха на Мей Лин и дневника й на сала. Седеше, поставил я до себе си, зачетен в него. Джинкс седеше с него на сала и ловеше риба. Каквото хванеше, хвърляше го обратно. Аз си носех празничната рокля дори и когато нямаше нужда, но сега я прибрах и се върнах към гащеризона. Стана така, че се ужасявах от неделната служба и срещите за молитва в сряда. По-рано единственото, което трябваше да правя, бе да седя, докато приключат, а сега ме болеше да гледам проповедите на преподобния. Той изглеждаше смален в одеждите си, като джудже, облякло панталона и сакото на някой дебел мъж по погрешка.

Една неделна вечер в църквата бяхме само ние и още петима. Четирима от тях бяха от старите в паството, които не биха си сменили църквата, дори и да почне да гори, а петият бе местният пияница, който обичаше да идва, за да поспи там, седнал на пейката отзад, до мястото, където Джинкс обичаше да спи, макар че той не правеше нищо друго, освен от време на време да вика „Амин“ или „Благословен да си, Боже“ — а това бе повече, отколкото Джинкс имаше желание да прави. Но за разлика от нея, пияницата спеше през част от времето полегнал на пейката, докато нашето момиче само някак криеше очите си с качулка и клюмаше седнало.

Както и да е, тази неделя, за която говоря, след проповедта преподобният Джой побърза да излезе от амвона и отиде до вратата. Спря и изчака мама да тръгне до него надолу по хълма към къщата. Преди той винаги отиваше и заставаше до вратата да се ръкува, а ние си тръгвахме и се срещахме по-късно. А сега, като куче, отегчено от някакъв трик, той бе приключил, отчасти и защото петимата слушатели също като него нямаха търпение да си тръгнат — включително и пияницата.

Аз, Тери и Джинкс наблюдавахме преподобния Джой и мама да слизат по хълма към къщата. Навън още беше светло, тъй като бе някъде в началото на юли и ние останахме отвън, взимахме камъчета чакъл и замервахме евкалипта, който растеше близо до църквата. Не че имахме нещо против дървото. Беше просто нещо за правене.

— Трябва да продължим нататък — рече Джинкс. — Мей Лин няма сама да отиде в Холивуд и да се разпръсне там.

— Мислех си същото — обади се Тери. — В началото ми се струваше удобно, но вече не е така. Чувствам се все едно не някой друг ни е отвлякъл, а ние самите. Че сме сред лотофаги 23 23 Митично гостоприемно племе, което обитавало либийското крайбрежие на Африка и се хранело с плода на дървото лотос; всеки, вкусил от този плод, забравял миналото си. .

— Сред кого?

— Четох веднъж в една книга — отвърна той. — Достатъчно е да кажа, че веднъж като попаднеш в лапите им, не е лесно да се измъкнеш. Ядеш от лотоса и започваш да вярваш, че всичко е приятно, дори и когато не е вярно. Имахме план и го изоставихме. Предполагам, че пак трябва да се заемем с него. За мен магията тук свърши.

— Не си спомням да съм яла лотос — рече Джинкс. — Каквото и да е то.

— Така се казва — поясни Тери. — Символизира настроение. Мисъл.

— Защо просто не го кажеш направо? — настоя Джинкс. — Защо трябва да го символизираш или нещо подобно?

— Ще се постарая да се усъвършенствам — рече Тери.

Тази нощ лежах на сламеника на пода, ту задрямвах, ту се събуждах и после в един миг бях напълно будна. Усетих, сякаш нечия ръка ме докосна и ме разтърси, а когато се събудих Мей Лин вървеше към задната част на колибата и сочеше към реката. Беше облечена в същата рокля, с която беше винаги. Косата й бе мокра, от нея капеше вода и за краката й бе завързана шевна машина. Тя я влачеше след себе си като топка на верига и не издаваше изобщо никакъв шум. Беше така подута цялата, както когато я бяхме намерили. Когато стигна до задната стена на къщата, обърна се, погледна ме и се намръщи, заби подпухналия си пръст в задната стена, наистина силно. Всичко бе толкова истинско, че можех да усетя мириса на реката по нея.

Тогава наистина се събудих. Огледах се, нямаше никакъв призрак, но със сигурност усещах присъствието на Мей Лин в колибата и как ме подканва да се кача отново на сала, да стигна до Глейдуотър, а после и до Холивуд.

От цялата тая работа изведнъж почувствах стомаха си празен. Помислих си, че мога да се промъкна и да си взема малко студена мътеница от хладилника, но когато седнах, а очите ми вече бяха привикнали с тъмното, забелязах, че вратата на стаята, в която мама спеше, бе открехната.