Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Да обобщим: паството започна да говори лоши работи за преподобния Джой, след като службата свършеше и все по-малко хора се ръкуваха с него на входа. Дори децата бягаха, сякаш минаваха край гнездо с оси, а предполагам, че не различаваха греха от палачинка.

Жените стояха в църквата и разменяха сплетни; мислеха, че не ги чувам, но имам добър слух, също съм и любопитна, така че чух достатъчно.

Имаше една жена, приблизително на мамината възраст, не изглеждаше зле с дългия си нос, един вид като мравояд. Винаги присвиваше някак очи и се усмихваше, но усмивката й ми напомняше на куче, което се опитва да реши дали да ръмжи или не. Тя ми се струваше главният източник на сплетни, а причината за това ми бе ясна. Беше онази, която Джинкс бе идентифицирала като „дамата с твърде много сол в пърженото пиле“, онази, която ни навестяваше, усмихваше се, носеше храна и се опитваше да наднича, да види дали мама не е окачила бельото си на вратата или нещо подобно. Беше ми ясно, че гледаше на себе си не толкова като на пазител срещу греха, колкото като човек, който е разочарован, че грехът не е неин и че тя няма да бъде това, което повечето хора желаеха да е — жената на проповедника.

Както и да е, тя и другите жени говореха доста, мотаеха се наоколо в благоприличните си рокли и лъснатите като с плюнка обувки, с огромните като за църква шапки, закрепени на главите им. Бяха от ония приказки, от които ми се щеше да изпотроша нечий крайник и да шибна нея или някоя от групичката лицемерки отзад по главата.

Исках да кажа на мама и преподобния Джой за това, но сметнах, че ако го сторя, ще се наложи да си тръгнем и ще се озовем отново на реката, в Змийското царство. Замислих се за това какво бяхме планирали да правим, сещах се и за Мей Лин от време на време — че е в торбата и че е още доста далеч от Холивуд. Ала истината бе, че не беше водеща в моите мисли.

Дори Тери, който най-много желаеше да я заведе там, се бе поотпуснал, макар че от време на време взимаше торбата с праха на Мей Лин, излизаше навън и сядаше с нея на ръба на сала, сякаш се занасяха двамата. Дори го чух да разговаря с нея веднъж, когато го изненадах отзад. Беше на пътя ми, като отивах да седна на ръба на сала, да топна крака във водата, но като го чух да говори, реших да се обърна, да се кача обратно по хълма и да ги оставя сами. След време той намери тенекия от мас да я постави в нея, също като парите. Предполагам, че смяташе, че така е по-безопасно, а имаше и удобна дръжка за носене.

Само Джинкс искаше да продължим, макар че не знам доколко това имаше нещо общо с праха на Мей Лин. При всичката му любезност преподобният продължаваше да се отнася към нея все едно бе някакво срамно петно. Бе се отказал да прави опити да я вкара в правата вяра, обаче каза нещо, че имало и души, които трябвало да се качат на влака към ада в деня на Страшния съд и нямало начин да попречим на това. Той повдигаше тази тема от време на време и когато го казваше, поглеждаше към Джинкс, а тя отвръщаше:

— Туу-туу.

Както и да е, останахме, защото понякога, когато си щастлив или поне достатъчно доволен, не поглеждаш нагоре да видиш какво ще ти се стовари на главата.

Мина още време, макар че не знам колко точно. Загубих представа за дните. Когато бях в църквата, забелязвах, че постепенно броят на хората по пейките намаляваше. Това доста зле се отразяваше на преподобния Джой, който проповядваше на необразовани паразити и на нас, а ние бяхме чували всичко и преди, край кухненската маса, и дори му бяхме помагали да го изглади. Оставахме от лоялност — по същия начин, както когато малко дете поиска да ви каже стихотворение, което е написало, и не сте имали добро извинение да сте другаде. Макар че лично аз след това ще подам ръката си на някой мокасин да я захапе — някой да ми чете стихотворение е най-горе в списъка ми с неща, които не мога да понасям.

Жените, които носеха храна на преподобния Джой през седмицата, както бе обичайно да го правят за свещеник, спряха да я доставят — тази малка благодат, от която се възползвахме, пресъхна като японска слива. Дамата с твърде много сол в пърженото пиле, или както аз понякога си мислех за нея — мравоядът, първа се оттегли.

След това и всички останали.

Бърборенето й, както и на онези от нейния кокошарник, настроиха стадото дотолкова срещу преподобния, включително и човека, когото го бяхме видели да кръщава, че някои се присъединиха към църквата на методистите 22 22 Протестантска секта, основана през XVIII в. от английския свещеник Джон Уесли. , което си бе удар под пояса, що се касае до преподобния Джой.