Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Когато свърши, добави:

— Сега знаеш каква жена съм.

— Преди да започнеш да се чувстваш зле заради вината си, трябва да знаеш нещо за мен — каза той. — Аз съм убиец.

Така се стреснах, че се изправих, после пак седнах.

— Със сигурност не си — възрази мама.

— Не съм убил със собствената си ръка — отвърна той. — Но съм такъв. Когато бях тийнейджър, откраднах пушката на един човек. Не беше кой знае каква пушка, но си беше кражба. Бяха ме забелязали в района, където е била открадната, и ме разпитаха. Хвърлих вината върху едно чернокожо момче, което познавах. Израснахме заедно, ловяхме риба заедно, играехме заедно. Имаше едно голямо дърво, където играехме, огромен дъб, надвесен над реката. Ходехме там да скачаме от клоните му във водата и да плуваме.

Същото правехме и ние с Джинкс, Тери и Мей Лин. Беше странно да си представя, че е бил дете също като нас и е правил същите неща, за да се забавлява.

— Веднъж — продължи той — водата течеше бърза след проливен дъжд, аз скочих, течението бе твърде силно. Джарън, така се казваше, скочи след мен, сграбчи ме и започна да се бори с течението. И двамата едва не се удавихме, той продължаваше да се бори дълго след като аз бях изтощен. Той ме измъкна от реката. Тази река. Сабайн. Спаси ми живота. Тогава на онова място му казах, че му дължа живота си и че винаги ще го подкрепям. После изникна онази история с пушката.

Бях виждал старецът да я оставя на верандата, когато минавах на път към мястото за риболов, където се срещах с Джарън. Ами, не мога да го обясня по друг начин, освен че дяволът ми говореше в онзи миг, но ми хрумна, че мога просто да се кача на пустата веранда, да я грабна, преди той да се усети, че я няма, и да избягам. Това и направих. Отнесох я вкъщи и я скрих в хамбара.

Всъщност обаче старецът забелязал веднага, че липсва, и преди да се усетя, шерифът се появи на вратата ни. Старецът ме видял, че идвам по пътя, казал му и шерифът ме попита дали аз съм откраднал пушката. Казах му, че не съм. Казах му, че не бих я откраднал, но съм видял Джарън преди мен да отива нататък и че го знаят като крадец, което не беше истина. Аз обаче изтърсих това, защото усещах парещия дъх на закона във врата си. Отидоха и хванаха Джарън и макар че не можаха да намерят пушката, бяха се разгорещили. Ако бяха заловили мен, дори и да бяха намерили пушката, която аз бях откраднал, щяха да ме откарат в съда, а може би и в затвора. Но тъй като Джарън бе чернокож, ами… беше като лов на миещи мечки.

Хванаха го, замъкнаха го в гората, кастрираха го, завързаха го за един дънер, поляха го целия с катран и го запалиха. Чувах ги да се хвалят с това в местния магазин. Разказваха гордо колко дълго е крещял и колко силно, и как всичко миришело. Гордееха се със себе си.

Отидох, където казаха, че са го изгорили. Усетих миризмата на печено месо, преди още да съм го видял. От него беше останал само почернял скелет, от който стърчаха костите. Бяха идвали животни. Щях да го погреба, даже бях занесъл лопата, но не можах да го направя. Просто не можах да го понеса. Продължих нататък, легнах в гората, загубих свяст и просто заспах. После чух някакъв шум и се събудих. Надзърнах иззад дърветата и видях каруца, теглена от две мулета. В нея имаше мъж и жена и веднага разбрах кои са. Бях седял и се хранил на тяхната маса неведнъж. Бяха родителите на Джарън. И през цялото време, докато бяха там, майка му стенеше, плачеше и крещеше към небето. Мъжът слезе от каруцата с одеяло в ръце, постави го на земята, освободи тялото, сложи го върху одеялото, уви с него онова, което бе останало от Джарън, отнесе го и го постави отзад в каруцата. Когато бащата на Джарън свърши, той и дрехите му бяха покрити с пепел от тялото.

Майка му се качи при него, а баща му подкани мулетата да тръгват и те потеглиха. Чувах как крещи тя и не спира дълго, след като се загубиха от погледа ми. Прилоша ми и повърнах, едва можех да вървя, но накрая отидох и взех пушката, решен да призная пред закона, че аз съм я взел, ала после се замислих какво ли значение има вече. Бяха убили Джарън. Мен щяха да затворят. Бях страхливец. Занесох пушката при реката, до дъба, където Джарън ме бе спасил от удавяне, и я хвърлих във водата. Премълчах за това какво се е случило и сега от време на време продължавам да чувам как онези мъже се смеят, когато разказват как са изгорили „една чернилка“ и как преди това са му показали на оня крадец едно-две неща. Джарън дори не бе човешко същество за тях. Беше нещо си там. Да го кастрират не бе по-различно за тях от това да го направят на някой шопар, а да го изгорят — все едно са подпалили някой пън. Не казах на никого досега какво се е случило. Един ден този спомен ме преследваше като призрак и стигнах до заключението, че Бог, за да ми помогне да се разкая, ме е призовал да разпространявам Неговото слово. Сега си мисля, че чувството ми за вина ме е ръководило.