Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Мъртъв е — поясни Тери и държеше ранената си ръка притисната към гърдите.

— Как така е мъртъв? — попита Джинкс.

Преди да успеем да отговорим, видях мама да подава главата си от палатката.

— Поболях се от тревога — рече тя.

— Добре сме — успокоих я.

— Да не би да казахте, че полицай Сай е мъртъв? — попита мама, като продължаваше да се крие в колибата от дъжда.

— Така е — потвърдих. — Но не сме го направили ние. Трябва да се измъкваме и омитаме, защото по петите ни иде някой, който е по-страшен и от полицай Сай.

— Кой иде? — попита Джинкс.

— Скунк — отвърна Тери. — Ти беше права, като предположи, че е реален. Не само е истински, ами го и видяхме, той също ни видя и…

Тери протегна ръката си.

— Какво, за Бога? — извика мама откъм тясното пространство на колибата.

— Отсече ми пръста, метна томахавка по мен — отвърна Тери. — Ако не бях решил точно в този момент да обърна глава и да понаместя тялото си леко, щеше да се стовари върху черепа ми.

После Тери се свлече на колене, задържа се така за миг, внимателно постави тенекията от мас, пълна с пари, до себе си, после падна по очи.

— Е — рече Джинкс, като гледаше Тери. — Бях се подготвила да ви разкажа една храбра история. За това как се изля дъждът, отнесе греблото, забито в плитчината, после заля и нея. Как за малко водата не ни погълна и се борихме в дъжда да отвържем сала. Ала с това, че сте видели Скунк (както ви казах — има такъв), а Тери се връща и част от пръста му е отрязана, припада така, някак си ми се отщява да продължа. Само ще кажа, че изкарахме тежко тук.

Мама вече бе излязла от колибата и двете с нея обърнахме Тери по гръб и погледнахме пръста му. Само връхчето бе отрязано, но бе загубил кръв и това в комбинация със свирепото естество на нашето приключение го бе изтощило.

И аз самата усещах, че нямам кой знае колко сили. Поставих тенекията си долу и мама, Джинкс и аз издърпахме Тери вътре в колибата. Беше тесничко и ние не влязохме с него, само някак си го натикахме вътре до преподобния, когото видях да лежи прострян по гръб, без да помръдва.

— Мъртъв ли е? — попитах.

— Не — отвърна мама. — Той е там, където отиват мъртвите, преди да напуснат тялото.

Тя пропълзя в колибата и измъкна някакви парцали от една от чантите вътре и се зае да превързва пръста на Тери. Той бе дошъл на себе си вече, но беше отпуснат.

Аз взех тенекиите, занесох ги и ги сложих в колибата отзад, зад преподобния. Мама все още превързваше ръката на Тери. Погледна към тях и рече:

— Предполагам, че това са Мей Лин и парите.

— Да — отвърнах. — И дотук сме се погрижили да не ги объркаме.

После изпълзях навън и двете с Джинкс отвързахме сала. Тя бе достатъчно предвидлива да завърже прътите отстрани на сала с въже, сега го срязахме, взехме ги и се отблъснахме от брега.

Дъждът не преставаше, но бе понамалял. Реката не бе толкова буйна, колкото преди. Когато се отблъснахме достатъчно навътре, Джинкс пое руля, а аз минавах ту от едната, ту от другата страна на сала и отблъсквах с пръта колкото можех, докато той вече не опираше в дъното. Беше трудно да виждаме какво се носи насреща ни, но се справяхме добре, докато се развидели. Първа забелязах светлината сред дърветата — нежно розово сияние, а после изплува огромна, яркочервена, топла ябълка и изпълни небето.

Беше приятно да видиш тази светлина, защото нещата ти се струват по-добри на светло, макар и това да не е винаги истина. Но както ми бе казала веднъж Джинкс: „Поне когато не е тъмно, имаш по-добър шанс да видиш какво се прокрадва към теб.“

Небето може и да бе просветляло, но реката бе почти черна като греха и претъпкана от клони и листа. Видях мъртъв опосум да плава покрай нас и змия, очевидно умряла в бурята. Въздухът миришеше на пръст. Накрая слънцето се издигна достатъчно високо и водата не приличаше толкова на утайка от кафе, а по-скоро на мляко с шоколад. Птиците зачуруликаха и започнаха да прелитат между дърветата. Стана по-топло и мокрите ми дрехи почти изсъхнаха.

Поех на свой ред руля, а Джинкс отиде да седне отпред в очакване кога ще й се наложи да използва пръта или веслото, за да управлява сала. Мама излезе от колибата с нейната торба, отвори я, извади сушено месо, за което не знаех, че е там. Даде ни по малко от него. Месото бе овлажняло в нея, където торбата се бе намокрила и влагата се бе пропила, но независимо от това бе страхотно. Обаче нямахме прясна вода, а точно в този миг бих сритала и мечка между зъбите за малко поне.