Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Преплувах обратно към брега и се отправих към онова нещо, което стърчеше там. Сърцето ми биеше ускорено, изпитвах затруднение да дишам. Когато стигнах до клона, видях, че там виси една от торбите, които аз и Тери бяхме взели от бараката на преподобния. Покатерих се бавно по ствола на дървото, после по клона и взех торбата. Беше трудна работа, но я завлякох обратно на брега. Дръпнах връвта, с която бе завързана горе, и макар мокра, се развърза лесно. Погледнах вътре. Всичко там бе унищожено, но видях и една от тенекиените кутии за мас, а капакът й бе все така здраво затворен. Не бях изгубила джобното си ножче, така че го измъкнах от лепкавия си, мокър джоб, отворих го и го използвах да повдигна капака. Бурканът не бе счупен, а уплътнението бе сухо. Бе пълен с праха на Мей Лин.

Поставих нещата обратно както си бяха, взех торбата с тенекията и продължих да вървя нататък. Тогава видях Тери. Беше прав, облегнат на едно дърво, с дясната си ръка стискаше левия си лакът. Другата торба бе в краката му.

Изтичах при него, той пусна лакътя си и ме прегърна.

— Мислех си, че си потънала — рече.

— Помислих си същото за теб — отвърнах.

— Тази торба бе изхвърлена на брега — каза той, — спасих я и се облегнах на това дърво, мислех си, че всички са се удавили. Ударих си ръката малко, не е много зле, само мъничко. Изобщо не боли като пръста ми.

Той вдигна ръката си. Превръзката я нямаше. Ръката му бе подута от връхчето на пръста му, което брадвичката бе отсякла чак до китката, приличаше на джолан.

— Боли — каза той, — а когато го погледна — още повече. Ти добре ли си?

— Чувствам се, сякаш са ме удряли с торба с чукове — отвърнах.

Казах му какво се е случило с преподобния Джой.

— Бог да се смили над душата му — рече той. — Беше мил с нас и мисля, че имаше добро сърце.

— Рядко добър християнин — рекох.

Известно време помълчахме, предполагам, че бе един вид мълчание в памет на преподобния. Ала обстоятелствата не ни позволяваха да отделим много време за сантименталности и тъга. Не знам какво има в моята торба — рече Тери. — Парите ли са или Мей Лин.

— Парите — отвърнах. — В мен е Мей Лин и е суха.

— Чудя се как са парите — рече Тери.

— Това, за което се тревожа, са мама и Джинкс — рекох, но това не ми попречи да дръпна връвта на торбата му и да разхлабя.

Извадихме тенекиената кутия, отворихме я и погледнахме вътре в буркана с уплътнение. Също както и в моята кутия, той не бе счупен. Съвсем цял, парите — непокътнати. Всичко останало в торбата бе съсипано. Пробвах фенерчето, но водата го бе повредила. Извадих тенекиените кутии от двете торби, докато Тери стоеше облегнат на дървото. Сметнах, че единствено тях двете си струваше да носим с нас.

Тогава чухме Джинкс да крещи. Погледнахме нагоре и сърцата ни подскочиха от радост, защото ги видяхме как идват с мама, от тях се стичаше вода, вървяха по брега към мястото, където стояхме ние. Втурнахме се да ги посрещнем, запрегръщахме се, после намерихме място на брега, където слънцето грееше ярко, и всички просто седнахме там вцепенени, а слънцето ни напичаше и сушеше.

Казах им за преподобния и мама избухна в сълзи. Трябваше да я прегърна. Тя постепенно се овладя, после всички легнахме на земята под топлите слънчеви лъчи и заспахме от изтощение.

Когато се събудих, тъкмо се бе стъмнило, но не дотолкова, че да не виждам добре. Тери и Джинкс още спяха. Мама бе слязла долу на брега, седеше там и гледаше реката. Отидох и седнах до нея.

— Слязох да намеря Джак — каза тя. — Добре се е заклещил. Успях да го видя от брега. Исках да плувам дотам и да го освободя, но не го направих. Не съм толкова добра плувкиня, а съм и смазана от умора. Чист късмет е, че аз и Джинкс оцеляхме. Вкопчихме се в парче от сала и бяхме изхвърлени на брега, оплетохме се в някакви корени и успяхме да се измъкнем на сушата. Ние имахме късмет, а Джак, човек на Божието слово, един от богоизбраните, загина. Не го разбирам.

— Не мисля, че има нещо за разбиране — рекох.

— Какво ще правим сега, Сю Елън?

Внезапно се почувствах майката и сякаш мама беше детето.

— Още не знам — отвърнах.

— Докато спях, сънувах черния кон отново, белия също, но този път той не само имаше криле, а излетя нагоре и бързо изчезна. Тичах и скачах като дете, подскачах нагоре и се опитвах да го хвана за задните крака или опашката. Продължавах да подскачам дълго след като бе изчезнал. А онзи черният идваше все по-близо, аз забравих за белия и започнах да бягам. Черният ме настигаше, от ноздрите и устата му излизаха пламъци. Приближаваше все повече, но аз не можех да тичам по-бързо. Настигна ме и тогава… се събудих.