Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Стигнахме дотук с влак — обясни по-възрастният мъж. — Не до това място, но там някъде — той махна с ръка, — на стръмното. Влакът намали и ние можахме да скочим. Уморихме се да се возим в товарния вагон. Ако продължиш дълго така, после скачаш и се чувстваш, все едно още се возиш. Едва сега се съвземам. Въпреки това май не беше най-умното нещо да скачаме. Сега ето ни тук насред гората. Беше ми писнало от онзи влак, а вече ми се ще да съм пак в него.

— Вървяхме доста — каза жената.

— Мислим, че трябва да хванем следващия, който минава оттук — каза по-възрастният мъж, — макар че тук мястото не е подходящо за това.

Погледнах нататък, тогава разбрах, че железопътната линия минаваше точно край нас, на не повече от сто фута разстояние.

— Кога има следващ влак? — попитах.

— Не му знаем разписанието — отвърна по-младият. — Новаци сме в скитането. Не сме по рождение такива. Никога не сме имали кой знае колко, но се случи така, че нямаше работа, а ако имаше, петдесет души чакаха за нея.

— Джъд — обади се жената. — Тя само пита, не я интересува историята на живота ни.

— Няма проблем, мадам — рекох й.

— Бяхме в Дъст Боулв Оклахома — обясни по-възрастният. — В деня, когато тази пясъчна буря ни връхлетя. Никога не сме виждали нещо подобно.

— Не знам дали някога е имало такава — рече Джъд.

— Не — съгласи се възрастният. — Нищо подобно.

— Тези момичета не искат да слушат всичко това — рече жената, но това не попречи на възрастния да продължи.

— Най-напред — каза той — на хоризонта се появи нещо, което приличаше на дъждовен облак, но цветът бе различен и беше твърде ниско над земята. Приближи се и си помислих, че е смерч. Ала не беше и това. Бе като огромни топки мръсен памук, които вятърът тикаше — по-големи от къща и на ширина като цял град. Беше пясък. Птиците летяха пред бурята с всички сили. И тогава ни връхлетя. Удари къщата и изби прозорците, разпиля стъкла и пясък във всички посоки. Накъса пердетата на парченца. Навсякъде притъмня, стана дяволски тъмно, не можехме да се виждаме един друг. Връхлиташе ли, връхлиташе. Лежахме на пода и кашляхме. После, като отмина, излязохме навън и погледнахме към полето. Нямаше дори стръкче трева. Сякаш бурята бе изтръгнала всичко от земята, включително и част от нея. Плодородният пласт на почвата го нямаше, бе отнесен един Бог знае къде. Ала бурята не бе свършила. Поривите продължаваха да връхлитат — един след друг. Оправихме прозорците и покрихме с влажни парцали дупките. Дори запечатахме някои с лепило от брашно. Но на тоя ураган не му пукаше. Помислих, че е онова, дето го пише в Библията, че е краят на света. А по-късно ми се прииска да е така, защото не беше останало нищо, което да става за ядене; никой нямаше какво да яде. О, първи дойдоха зайците. И те гладуваха като нас, бяха навсякъде. Бяха толкова изпосталели, че бяха необходими три за нахранването на един човек. Дори почистени и сготвени, на вкус бяха жилави. А после, все едно не бяхме достатъчно смачкани, връхлетя и торнадо и помете къщата ни чак до Оклахома. Взехме онова, което ни бе останало, натоварихме го на камиона, който по Божията милост не бе отнесен заедно с къщата. Беше се преобърнал два-три пъти и бе останал прав — с него имахме късмет. Вървеше, макар двигателят му да бе пълен с пясък.

— Отидохме в Калифорния да берем портокали — нямаше полза. Сякаш целият проклет свят се бе изсипал там. Можеше да работиш цял ден и да не спечелиш достатъчно за пакет брашно. Върнахме се пак насам без кой знае каква перспектива. По-зелено е от Оклахома, но няма никаква работа за никого тук. Тръгнали сме за някъде другаде.

— Накъде? — попитах.

— Просто нанякъде — отвърна ми той.

— Ти не се спря и разказа историята на целия ни живот — рече жената на възрастния мъж.

— Май така направих — отвърна той и раменете му увиснаха. — Така май… всичко ми се бе насъбрало като на топка отвътре.

— Извади я навън вече — каза тя и погледна Джинкс. — Момчето… Може ли да върви.

— Не знам — отвърнах.

— Ако успеем да го доведем тук до огъня, може да погледна ръката му. Лекувала съм едно време.

— Може да се опитаме да го докараме тук — рекох.

— Джъд и Бун могат да ви помогнат, нужно ви е — рече тя. — Може да ви дадем да похапнете.

— Нямаме кой знае колко, за да го делим — рече Джъд. — Малко боб, това е всичко и не е достатъчно за още гърла.

— Млъквай, Джъд — рече жената. — Ще се оправим, ако има по лъжица за всеки.

Джъд погледна нея, после към огъня. От опит знаеше, че няма да спечели битката за споделянето на боба или каквото и да е друго.