Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Това е само сън, мамо. Не те гонят никакви коне. Защо ще те преследват?

Тя поклати невярващо глава.

— Мисля, че може да е някакъв знак. Някакво предупреждение. Усещам, че значи нещо.

— Че имаш нужда от почивка, мамо. Точно това значи.

Върнахме се при Тери и Джинкс. Тя се бе събудила вече и бе застанала на колене до Тери.

— Не изглежда много добре — рече.

Така беше. Дори и на звездна светлина можах да видя, че ръката му се бе надула още повече.

— Май ще трябва да отидем да намерим някой да ни помогне — рекох.

— Издирват ни — напомни Джинкс.

— Само Дон и Клетъс — отвърнах. — Те няма да кажат на никого за парите. Мошеници са като нас и още по-зле.

— Също и Скунк — напомни Джинкс. — Може да е някъде там, да ни е гледал, докато спим, а ние да не сме разбрали. Казват, че така прави. По своя си начин, че всичко е просто игра за него.

— Да се надяваме, че грешат — рекох.

— Може да свършим мъртви в огромно гнездо от надежди — рече Джинкс.

Тогава ме осени една мисъл.

— Знаете ли, има и друг проблем.

— И какъв е той? — попита мама.

— Джийн и полицай Сай — отвърнах. — Всички знаят, че ние последни сме били в онази къща. Май нас ще сметнат за най-вероятните убийци.

— Не бях се сетила за това — рече Джинкс. — Значи може би ни издирват, и то сериозно.

След миг добави:

— Естествено, преподобният Джой уби Джийн с оная дъска. Той е мъртъв, така че можем да му припишем и двете убийства.

— Не е справедливо — каза мама.

— Не било справедливо — възрази Джинкс. — Ала ще сработи.

— Не — рекох. — Няма да постъпим така. Той се опита да ни помогне.

— Знам това — рече Джинкс с дълбок глас. — Просто пробвах за всеки случай. Не стана. Май трябва някой да отиде да си пробва късмета. Може би всички трябва да отидем. Затворът сигурно е по-добрият избор от Скунк.

— Не съм сигурна, че Тери ще може да върви — рече мама. — Ами преподобният?

— Той, по дяволите, със сигурност няма да ходи никъде — подчерта Джинкс.

— Не това имах предвид — рече мама.

— Ако го измъкнем оттам — рекох, — няма как да го погребем както трябва. Така че не смятам, че по отношение на него има какъвто и да е добър начин да си тръгнем.

— Не можем просто да го оставим заклещен там — възрази мама.

— Мен това не ме безпокои колкото вас двете — отбеляза Джинкс.

Погледнах надолу към Тери.

— Можем да обсъждаме това, докато отровата в кръвта на Тери го убие или пък когато малко си възвърне силите, да се опитаме да тръгнем. Така, както виждам нещата, нощта е времето на Скунк и ако ние си стоим тук и бъбрим, той ще ни реши всички проблеми вместо нас и не по начин, който ще ни хареса.

— Добре тогава — рече мама. — Но накъде ще вървим.

Замислих се над това за миг.

— Можем да тръгнем към гората, да видим дали има някакъв път някъде, но може и най-добре е да вървим край реката. Тя винаги води към някой град или дома на някого.

Поговорихме още малко и накрая стигнахме до заключението, че е най-добре да вървим заедно. Така можехме да имаме някакви шансове, но ако се разделим, дяволски сигурно беше, че ще бъдем убити, ако се натъкнем на Скунк. Тримата можехме да се борим с него по-успешно от един или двама от нас. Естествено, оставаше проблемът с Тери, но в неговото състояние най-добре беше да го сграбчим за глезените и да го метнем, да го използваме за отбрана.

Успяхме да убедим Тери да се изправи на крака и той можа да тръгне с една ръка, облегнал се на рамото ми, а с другата — на Джинкс. Ала не беше на себе си и ломотеше туй-онуй.

— Беше инцидент — не преставаше да повтаря.

— Кое? — попитах. — Кое беше инцидент?

— Водата — отвърна той.

— Не беше твоя вината — рекох. — Бурята си върши работата.

Продължавахме да вървим, той се облягаше на раменете ни, носехме си тенекиите от мас, моята с праха на Мей Лин, а мама носеше тази с парите.

Движехме се колкото се може по-близо до реката, но на места растителността бе толкова буйна, че трябваше да обиколим по-отдалеч и да се връщаме обратно, когато започнеше да оредява. Не знам колко дълго вървяхме, но накрая стигнахме място, където имаше голямо обгоряло стърнище, насред което стърчеше комин. Беше се случило доста отдавна, най-малкото нямаше мирис на дим наоколо. По-нагоре по брега видях лодка, завързана с верига към един дъб, изсъхнал и паднал във водата.

Спряхме и положихме Тери на земята, оставихме и тенекиите долу. Мама седна до него, а аз и Джинкс слязохме при лодката. Веригата минаваше през дупка на носа, бе овързана около дънера и заключена обратно към лодката с катинар. Начинът, по който минаваше под дънера, ме караше да мисля, че някой трябва да си е създал доста труд да влезе във водата, за да прекара веригата отдолу и да я усуче по този начин. Не можеше да бъде издърпана изпод нито един от двата края на дънера. Единият бе издаден във водата. По другия имаше изсъхнали клони и веригата не можеше да се изтегли над тях. Ако имахме брадва, можехме да окастрим клоните и да я освободим. Ала наоколо нямаше такава.