Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Има още един човек — рекох. — Майка ми.

— Доведете ги тук — рече тя.

Джъд кимна към тенекията над огъня.

— Нямате какво да добавите към това, нали?

— Не, сър — отвърнах. — Съжалявам. Всичко, което имахме, е на дъното на реката с изключение на едно-две неща, които не стават за ядене.

— Добре — рече Джъд и въздъхна. — Да вървим да видим дали можем да донесем вашия приятел. Но трябва да ви кажа, че имам оръжие.

За да докаже това, той измъкна пистолет от джоба на сакото си. Беше много малък, с двоен барабан, който малко тракаше в жлебовете. Ако стреляше по теб щеше да е чудо да те улучи — ако преди това не експлодира в лицето му.

— Нямаме никакво желание да ни гърмят — рече Джинкс.

Те всички я изгледаха някак сепнато. Досега бе стояла толкова тихо, че може и да са я смятали за глухоняма.

— Никой не стреля — рече Джъд.

Пъхна пистолета си пак в джоба и ние тръгнахме заедно с тях към реката.

Беше наистина тежка задача, но накрая успяхме да завлечем Тери до огъня.

Седнахме до него, а жената, за която научихме, че се казва Клементайн, огледа ръката му. На светлината на огъня изглеждаше много зле. Беше подута, моравосиня, от китката към лакътя пълзяха тъмни жилки. От раната се разнасяше миризма като от развалено месо.

И двамата мъже се бяха втренчили в мама. Явно не се случваше всеки ден да видят някой с нейната външност да се разхожда из горите. Макар и мокра като препикана кокошка, тя изглеждаше все така специална и не можех да не й завидя за това. Предполагам, че изглеждах добре, но нямаше начин някога да заприличам на нея.

— Какво имате в тенекиите? — попита Джъд.

Бяхме донесли тенекиите си за мас и аз бях седнала на моята, а Джинкс — на нейната.

— Една приятелка изгоря в пламъците на пожара в една къща — отвърнах.

Не се чувствах особено зле от това, че лъжа, тъй като част от казаното бе истина.

— Какво? — възкликна Бун.

— Беше едра и я сложихме в двете тенекии — отвърнах.

— Изгребали сте я от опожареното? — попита Джъд.

— Онова, което остана от нея.

Станах от тенекията и използвах джобното си ножче да я отворя. Прибрах ножа и извадих буркана, показах им го, като го държах близо до огъня. Беше почернял от пепелта.

— Какво, по дяволите, ще правите с нея, като е изгоряла така? — попита Джъд.

— Ще отнесем останките й на роднините й, за да решат къде да я погребат. Сметнахме, че не бива да оставим праха й да изсъхва там, където е, и после вятърът да го разнася.

— Виж ти — рече Бун, като се опитваше да се вглъби в тази мисъл.

— Мисля, че постъпвате по християнски — рече Клементайн.

— Трябваше само да ритнете малко пръст върху тая пепел — рече Бун. — Не знам дали е много по християнски да я разнасяте в тази тенекия. Не ми се струва правилно да държите една жена в кофа, дори и да е мъртва и да е останала само пепел.

— Откъде знаете коя пепел е от нея и коя от къщата? — попита Джъд.

— Мисля, че сам Бог ще реши това — отвърнах.

Отговорът, изглежда, сложи край на интереса им към тенекиите и на Джинкс не й се наложи да отвори нейната, защото, ако бяха видели парите, отчайващите обстоятелства можеше да променят благоразположението им.

— Зле се е инфектирало — каза Клементайн, след като огледа ръката на Тери. — Няма друг начин, освен да изпуснем малко от отровата. Мога да го направя, но не мога да обещая нищо.

— Тогава по-добре започвайте — обади се Джинкс.

Тя беше близо до Тери и гледаше ръката му, която лежеше върху гърдите.

— Ще се събуди, когато направя онова, което трябва — рече Клементайн, — и ще го заболи за миг, сякаш е в пламъците на ада, но ако успеем да източим отровата, ще му стане по-добре, поне докато намерите лекар.

— Моята Клементайн беше медицинска сестра — рече Джъд.

— Не официално — обясни тя. — Само помагах на лекаря, докато настъпи Депресията. Той ме наричаше „сестра“, но единственото си обучение получих от работата, която вършех. Джъд, ще имам нужда от ножа ти.

Той й подаде голям сгъваем нож. Тя го отвори, пъхна острието в огъня и го задържа там. Държа го дълго. Ние седяхме и наблюдавахме. Когато острието се зачерви, Клементайн каза:

— Ще трябва да го държите.

Джинкс хвана ръката му — тази, на която китката не бе с цвят на патладжан — и я натисна надолу. Джъд дойде и възседна Тери, седна на краката му. Аз хванах другата му ръка, тази с ранения пръст, и я изпънах върху кърпата, която Клементайн бе постлала на земята.

Тя уви ръката си с друга и измъкна ножа от огъня. Видях облаче дим да се издига от него, после тя посегна направо към ръката на Тери и го заби в раната. Тери изкрещя. Когато заби ножа, гнойта, насъбрала се от пръста до китката му, бликна от разреза и плисна в лицето ми, сякаш бе струя от маркуч. Така се стреснах, че едва не изпуснах ръката му.