Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Помислих си, че може би трябва да съобщя на другите край огъня, да видя дали не могат да ми помогнат да го измъкна измежду камъните и да го погреба, но също така се боях, че може и да си помислят, че ние сме го убили.

Не знам защо го направих, но отидох и потърсих дебела тояга, намерих я. Доплувах до него, което сега бе по-лесно, след като си бях починала, а водата не бе толкова бурна. Изкатерих се по скалите, откъдето можех да го достигна със сопата. Беше посинял и подпухнал като кърлеж по някое куче. Продължих да го ръгам със сопата, докато се освободи и падна във водата. Тя го пое, а парчето от сала, което стърчеше от него, му помогна да отплава лесно — като хартиена лодка водата го повлече и той се загуби от погледа ми. Поседях на скалите дълго, просто се наслаждавах на топлото слънце и гледах в посоката, в която той изчезна. Не знаех как да се чувствам по отношение на това, което бях направила, но някак си не можех да го оставя на онези мишелови, а не бях в състояние да го измъкна измежду скалите и да го извлека на брега.

Хвърлих тоягата и когато отново бях в състояние, доплавах обратно до брега. Тръгнах обратно по пътя, по който бях дошла. Когато стигнах до двете празни торби на земята, които аз и Тери бяхме оставили, погледнах надолу към тях и нещо, което бях изместила на заден план в мислите си, се свърза с някои други неща и в тоя миг усетих, че ми призля на стомаха. Облегнах се с ръце на един як бор, наведох се и повърнах върху кората.

В този миг разбрах със сигурност нещо, сякаш ми е било обяснено с думи от нечия уста. Бе пред очите ми, ясно като бял ден, а аз не бях го проумяла до този момент.

Мина известно време, но когато се съвзех, реших, че сега не е моментът да спомена какво съм разбрала. Отидох обратно при другите. Когато стигнах там, всички бяха станали освен Тери, който все така приличаше на смъртник.

— Тревожех се за теб — рече мама.

Малкото момиченце, което не беше се обадило досега, ме изненада, като каза:

— На нас са ни казали да не бягаме. Ако го направим, татко ще ни смъкне кожата от бой.

— Тя не е малко момиченце — рече Джъд, докато разравяше огъня с пръчка. — И не е наша работа. Може да прави каквото си иска. Дръж си устата затворена, дете.

Малкото момиченце млъкна и се нацупи. Опитах да й се усмихна и да я поразвеселя, но тя не отвърна на закачката ми. Отмести поглед и продължи със своите занимания, а те се състояха в това да помага на семейството да събира нещата си. Само за минути те успяха да наслагат във вързопи всичко и да изгасят огъня.

— Ще тръгваме — каза Клементайн и преметна една бохча на рамо. — Желаем ви всичко хубаво, но трябва да си тръгнем сами. Не искаме да сме груби и лоши християни, но няма какво повече да направим за вас. Трябва да се погрижим за своите. Вече ви казах каквото знам. Трябва да намерите лекар за това момче, иначе китката и ръката му ще се влошат. Дано имате късмет.

— Също и вие — рече мама.

След тези думи Клементайн, която на дневна светлина изглеждаше доста по-стара — сякаш е била измокрена, блъскана в камъните и окачена да съхне на пладнешкото слънце — ни кимна и тръгна след семейството си, което вече се отдалечаваше. Ние останахме където си бяхме и ги наблюдавахме да вървят по железопътните релси. Разумно бе да се предположи, че това е пътят, по който и ние трябва да тръгнем, но проблемът беше Тери. Щеше да се наложи да го носим, а нямаше как да го направим и да успеем да го метнем на влака. Единственото, което ни оставаше, бе да измислим как да отвържем веригата на лодката, да го натоварим на нея и да отплаваме по реката.

Тери още не бе дошъл на себе си. Погледнах надолу към него — макар и много болен, с плувнало в пот лице и мокра от нея коса, той пак си беше красиво момче. Двамата с Мей Лин си приличаха и сякаш бяха свързани. Джинкс седеше до него на земята и го гледаше напрегнато. Изражението й бе нежно и мило, нещо необичайно за нея. Тя често гледаше така, сякаш е изсечена от сладник с някой тъп нож, но когато лицето й бе спокойно, бе много хубава, а очите й бяха като на кошута. Протегна ръка и отмести мократа коса от челото на Тери.

Мама се изправи и погледна към семейството, което вървеше по железопътните релси. Дръпна ме настрана и рече:

— Едва се удържах снощи да не измъкна от вързопа им онова питие. Всичко беше наред, докато не го помирисах и бях готова да си открадна малко, дори и да трябваше да скоча срещу горката жена и да се бия с нея, да се бия с всички тях. После се овладях, но не беше лесно. Сякаш се опитвах да удържа впряг от побеснели коне, да им попреча да скочат от някоя скала.