Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Скунк бе по-голям повод за безпокойство и насочих мисълта си натам, за да се поуспокоя. Бях започнала да мисля, че той всъщност си играе с нас. В повече от един от случаите, когато бяхме на сушата, космите на тила ми настръхваха, а когато се обръщах, там нямаше нищо. Не споменах за това на останалите, защото не знаех дали е нещо реално, или само си въобразявах.

Мислех си, че ако се движим по средата на реката по целия път до Глейдуотър, при условие че успея да разбера кога сме стигнали там, може и да имаме някакъв шанс. Ала имаше и още нещо. Бях ужасно гладна и стомахът ми ръмжеше като куче.

Чак когато стигнахме до едно място, където по брега нямаше дървета и можахме да видим една къща недалеч от брега с кокошки в двора, най-накрая не можах да го понеса повече. Тези проклети кокошки, дето тичаха наоколо, ме накараха да си оближа устните.

Погледнах назад към Джинкс, тя не каза нищо, но сякаш знаеше за какво си мисля, защото просто ми кимна. Загребах към брега и тя направи същото. Трите измъкнахме лодката наполовина на брега и тогава казах:

— Ние с Джинкс ще отидем да видим дали може да намерим някаква храна. Мамо, ти остани с Тери. Ако нещо се обърка или се вдигне гюрултия, ако ти се стори, че виждаш Скунк, или пък ако се забавим твърде дълго, отблъскваш лодката и гребеш все едно си по река Йордан на път към Обетованата земя.

— Внимавайте — отвърна тя и ние с Джинкс тръгнахме към къщата.

Тя беше на един хълм. Тревата в градината бе висока и зелена, но не защото бе обработвана, естествено си бе порасла така. Като минавахме, се разлетяха пъдпъдъци и в крайна сметка нямаше никакви кокошки. Двете с Джинкс бяхме изненадани да видим, че са големи блатни птици, които кълват наоколо за буболечки. Когато се приближихме, се разлетяха във въздуха. В далечината видях стара кошара със съборена ограда, кладенец с полуразпаднал се дървен бордюр и нужник, на който липсваше една от страничните дъски.

Двете с Джинкс разговаряхме, докато вървяхме, и стигнахме до решението, че онова, което трябваше да направим, е да повдигнем направо въпроса и да зависим от добрината на непознати, да ги помолим да ни дадат нещо за ядене. Точно в този миг бях толкова гладна, че щях да съм доволна и на шепичка суров боб.

Тъй като Джинкс бе чернокожа, тя знаеше, че трябва да върви отзад и да ме остави аз да говоря, в случай че се окаже, че там живеят бели. Ако бяха негри, тогава тя можеше да се покаже и да говори. Най-добре бе да сме подготвени първо да очакваме да са бели, защото те можеше наистина да се ядосат, ако видят някой чернокож на прага си.

Аз пристъпих към вратата, почуках настойчиво и отстъпих назад. Някой се размърда в къщата, сякаш плъх изпълзя изпод вестници, и скоро вратата се отвори. Там се появи стара жена, слаба като дръжката на метла и превита одве като подкова. Беше облечена в дълга, избеляла синя памучна рокля на карета, носеше замърсено бяло боне с връзки, завързани под брадичката й. Няколко бели кичура се бяха изплъзнали изпод него, а един мазен бе залепнал на лицето й — на пръв поглед приличаше на белег. Самото й лице бе потъмняло като стара кожа и имаше почти толкова очарование, колкото и разплескана дупка кал.

— Мадам — рекох. — Аз и това малко момиче много бихме искали да хапнем каквото и да е, ако можете да си го позволите. Бихме могли да ви съберем дърва, да свършим някаква работа. Ужасно сме гладни.

Сметнах за по-добре засега да не споменавам за мама и Тери.

Старата жена ни огледа.

— Какво ще кажете за малко пръст?

— Какво, мадам?

— Бихте ли яли пръст?

Погледнах към Джинкс зад мен.

— Нея трябва да сложим под чертата.

— Значи не сте толкова ужасно изгладнели — рече старата жена. — Ако бяхте гладни, щяхте да ядете и пръст.

— Да, мадам — отвърнах. — Е, искаме да ви благодарим за отнетото време и ви желаем хубав ден.

Понечих да се обърна, но вратата се отвори по-широко и тогава видях, че държи голям пищов в ръката си. Първата ми мисъл бе, че ако дръпне спусъка, откатът ще я събори. Тя го вдигна, насочи го към нас, стиснала го с две ръце. Държеше го стабилно, като се има предвид ръстът й, усетих непоколебимост, което ме накара да променя намерението си. В този точно миг реших, че тя не само може да стреля с пищова и да бъде съборена от отката, но вероятно би могла и да улучи онова, в което се е прицелила.

— Нямам кой да ми нацепи дърва — рече. — Май вие може да го направите.

— Можем да го направим — отвърнах, като не откъсвах поглед от пистолета.