Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

— Вече ми отнема твърде много време да свърша каквото и да било — рече тя. — Някога можех да отсека цяло дърво и да го направя на цепеници или дърва за огрев, или пък на подпалки, дори и на клечки за зъби. Нямам вече сили да бутам количката, камо ли да сека дърва.

Тя накара Джинкс да вземе брадвата и да нацепи дървата. Накара мен и мама да ги събираме и да ги товарим в количката. Бе достатъчно хитра да не се доближава твърде много до нас, особено до Джинкс, която размахваше брадвата с ентусиазъм, който имаше много малко общо с цепенето на дърва. Всеки път, когато я стоварваше, можехме да си представим как разцепва главата на оная баба от горе чак до под челюстта.

Докато работехме, старицата не откъсваше поглед от мен и мама и накрая каза:

— Вие двете нещо да не сте роднини?

— Майка и дъщеря — отвърна мама.

— Много си приличате в лице, само дето момичето има по-здрава челюст — рече старицата.

Не мога да кажа дали нещо от това бе предвидено като комплимент, но бях изненадана черти на мама да бъдат разпознати у мен и думите ме накараха да се почувствам някак добре, дори и да имах яка челюст. В този момент цялата оная работа с Тери, който лежи долу при реката, започна да ме безпокои. И реших, че трябва да кажа нещо по този въпрос, да рискувам, защото ако не го измъкнехме оттам скоро, той можеше да умре. Или пък Скунк може да се появи и да го довърши.

Сложих едно дърво в количката и погледнах към старицата и пищова й. На слънчевата светлина можах да видя, че бялото на очите й сълзеше и бе зачервено, а самите очи бяха помътнели и влажни като черупки на орех. Имаше само няколко развалени зъба в устата си.

— Чуйте ме, мадам, трябва да ви кажа, че долу на брега има едно ранено момче. То пътува с нас дотук. Искахме само да получим малко храна и се наложи да го оставим за кратко там. Мама трябваше да го наблюдава, но напусна поста си.

— Тревожех се за вас — повтори майка ми.

Продължих да се пробвам.

— Не искаме да създаваме проблеми. Изчистихме дома ви, събрахме дърва. Тук сме от часове, а той е там долу, ранен е. Не бих искала да ме застреляте, но трябва да сляза на брега и да го доведа. Това е всичко. Всъщност ще са нужни двама да го донесат дотук.

Старицата стисна изсъхналите си устни и присви влажните си очи.

— Ще ви кажа следното. Ще задържа тая твоя майка, а ти и това момиче отивайте там и го донесете. Ще го погледна. Ако не се върнете скоро, ще гръмна майка ти в главата.

— Добре — рекох. — Ала трябва да ни дадете време да стигнем долу, да го вземем и да го донесем. Той е едро момче, изобщо не може да върви, така че трябва да го влачим.

— Просто се залавяйте.

Ние отидохме до брега, където Тери още лежеше в лодката. Двете с Джинкс го измъкнахме оттам колкото можахме по-предпазливо и внимателно го поставихме на земята. После изтеглихме лодката изцяло на брега, завлякохме я под едно дърво. Нямаше време за губене, така че не се опитахме да я скрием, просто я зарязахме. Извадих от нея нашите две тенекии за мас, отнесох ги до място, където растяха къпинови храсти, и ги натиках в тях. Не беше чудесно скривалище, но все пак си бе нещо.

Тери не бе на себе си и гореше като подпаления задник на самия дявол. Хванах го за краката, а Джинкс — под мишниците и го помъкнахме нагоре по брега към полето, обрасло с трева. Наложи се да го оставяме на земята на няколко пъти, да се прегрупираме, но не се отказахме.

Вече ставаше късно, когато тръгнахме към реката, а сега слънцето се бе скрило зад дърветата и светеше огненочервено. След половин час щеше да настъпи мрак.

Замъкнахме Тери до къщата, а като стигнахме, старицата стоеше на вратата с пищова си в ръка. Тя го размаха насреща ни и ние го внесохме вътре. Накара ни да го сложим на стар тъкан килим, който може и да е имал някакъв цвят някога. Мама седеше на стол, с ръце в скута. Близо до камината бяха всички дърва, които бяхме събрали. Количката бе до нея.

— Знам, че не сме ваша грижа — рекох, — ала той със сигурност се нуждае от помощ. Бихте ли ми позволили просто да се погрижа за него по най-добрия начин.

— Отивай там и застани до майка си — рече тя, после размаха пищова към Джинкс. — Ти също, момиче.

Двете с Джинкс застанахме от двете страни на стола, на който бе мама, и седнахме на пода. Бях решила, че щом ми се отвори възможност, ще да скоча срещу тоя стар прилеп и ще пробвам късмета си срещу стрелбата й. Беше ми писнало. Намеренията ми бяха, ако успея да я докопам, да натроша старите й кокали като сухи подпалки.