Джо Лансдейл - Бряг край мътни води

Тери най-после изпълзя от палатката, дойде и хапна малко сушено месо.

— Добре ли си? — попитах.

— Поносимо — отвърна той и вдигна превързаната си ръка.

— Преподобният мърда ли там вътре?

— Пръдна веднъж — отвърна Тери, — но освен това физиологично възклицание мълчи като гроб.

— Боя се, че няма да оживее — рече мама.

— Не му е било по-тежко, отколкото на всички нас — отбеляза Джинкс.

Аз, разбира се, знаех какво му се бе случило на преподобния и бях наясно, че всичко това, което последва, се бе стоварило като капак на собствените му чувства по отношение на него самия. Беше твърде непосилно. Сякаш много тухли бяха струпани отгоре му, а последната го бе прекършила. Не споменах това, защото никой не знаеше, че бях чула неговите работи, и не смятах, че е настъпил моментът да повдигам този въпрос.

Реката все така ни носеше напред, а слънцето изсушаваше дрехите ми. Започвах да се чувствам съвсем позитивно. Започнах да мисля, че нещата ще се подредят, че сме далече от Скунк и скоро ще бъдем на някое място, където той няма да може да ни настигне.

Отново се замислих за парите и какво бих могла да правя с тях. Мислех и за праха на Мей Лин, макар че вътрешно още бях бясна, защото чувствах, че тоя проклет прах в оная тенекия се бе опитал да ме удави, а може би й завиждах дори и в смъртта.

Сега реката се стесни и дочух някакъв грохот. Беше толкова силен, че си помислих, че може отново да е гръмотевица и че ни очаква още дъжд. Ала когато погледнах към небето, то бе съвсем ярко и синьо, а единствените облаци по него бяха пухкави и бели, без никаква следа за предстоящ дъжд.

— Какво е това? — попитах Тери, който стоеше до мен.

— Не знам — отвърна ми.

— Реката е — извика Джинкс от мястото си на руля.

Сега бяхме в една много тясна част, но водата се устремяваше така бързо, както остатъкът от нещо се завихря през дупката на някоя фуния. По-нататък имаше по-широко място и се виждаше десет фута спад точно в центъра, където тя се завихряше, сякаш някой използва лъжица да разбърка нещо в купата си. Грохотът беше ужасен.

— Водовъртеж — извика Тери.

Е, аз не знаех много за водовъртежите, но бях чувала една история, която Дон разказваше за едно момче, с което плувал, то попаднало в такъв и било засмукано и се удавило, преди някой да успее да се добере до него. Нямало никой, който да може да се спусне в онзи водовъртеж след него, защото, ако го сторели, нямало да могат да изплуват нагоре. Дон каза, че трябвало да чакат водата да го изхвърли, което накрая се случило — бил мъртъв, без никакви признаци на живот.

— Няма начин да заобиколим — казах. — Трябва да влезем в него.

От двете страни на водовъртежа брегът не беше мека пръст, както обикновено, а имаше големи плоски скали, които сякаш бяха насложени една върху друга като палачинки. Опитвах се да измисля какво е най-добре да направя, когато мама излезе от колибата, като се клатушкаше от една на друга страна.

— Ще се преобърнем — възкликна тя.

Това не бе информация, от която се нуждаехме. Беше съвсем ясно, че ако нещата не се променяха, това наистина щеше да се случи. И тъй като единственото нещо, което би могло да промени ситуацията ни, бе чудо, пратено от Бога, истинско, в което салът да бъде вдигнат, пренесен над водовъртежа и спуснат в спокойни води, нещата изглеждаха мрачни.

В този ден не ни достигаха чудеса, но вода не ни липсваше. Салът полетя надолу и ние изхвърчахме във въздуха с огромна сила, като изсъхнало кравешко лайно. Стовари се тежко във водата. Чух как изскърца колибата, как тялото на преподобния се претърколи вътре. Трупите скърцаха и се разместваха, после се завъртяхме устремно, сякаш бяхме вътре в търкаляща се автомобилна гума. Погледнах и видях Джинкс във водата, беше изхвърчала, но продължаваше да стиска дръжката на руля там, където се бе откъртила. После осъзнах, че салът потъва, а водата го обгръща от всички страни. По някакъв начин се бях озовала по корем, бях се вкопчила в дъските, заковани върху трупите.

Салът се надигна и тогава за секунда си помислих, че ще получа необходимото чудо, но се оказа само, че така го върти водата. Тя го изстреля високо към небето, изхвърли го извън водовъртежа. Ала сега той се насочваше към онези подобни на палачинки скали. Всъщност май по-скоро скалите се насочваха към сала, врязаха се от едната страна, после той се метна на другата и се удари в тях. Вкопчих се в него с всички сили и в миг осъзнах, че колибата я няма, липсваше и половината от сала. Бях се вкопчила в парче от него и май само то бе останало.