Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Пробождаше я неприятно предчувствие. Незащитеният природен пейзаж бе събудил отдавнашните й страхове. Едно беше да има доверие на пазачите си, съвсем друго — да заключи вратата си и да я залости. Тук тя щеше да разполага с — както се бе изразил Торгар — прекрасна палатка. Но палатките не се заключваха. Те дори нямаха врати, а само подвижни платнища.

— Готово — каза Лори. Потънала в мисли, тя не бе усетила завръщането му. — Наред ли е всичко? — додаде той, защото Мадлин бе подскочила от гласа му.

— Бях се замислила. Сигурен ли си, че е безопасно? Предвид всички онези усилия на престъпническите гилдии, не би ли било за предпочитане да нощуваме в имението си?

Кинън пусна коня си в лек тръс, за да се изравни с фургона.

— Честно казано, трябва да останем нащрек, без значение къде ще проведем събирането. Но тези хълмове си имат предимства. Там няма покриви, от които да се спускат дебнещи асасини. Няма сенки, с които да се слеят плащове. Няма скривалища, мазета, забравени пътища и занемарени врати. Каквито и клопки да са ми подготвили Трен и лакеите му, те надали са очаквали открито поле.

— Бих предпочела да нощувам в стаята си. В нашата стая, в нашия дом — настоя Мадлин.

— Наистина ли толкова обичаш затворените пространства? — навъси се Кинън.

Съпругата му въздъхна.

— Не зная. Може би когато лагерът стане готов, ще си променя мнението. Но искам да ми обещаеш, че ако все пак поискам да вляза в града, ще ми позволиш. Бих могла да взема със себе си някои от наемниците. Не се съмнявам, че ще се намерят купища слуги, които ще поискат да ме придружат.

Но съпругът не можа да обещае нищо, защото проклетият дивак отново ги прекъсна.

— Намерих момчето — провикна се приближаващият се от юг Торгар.

— Отдавна вече не е момче — каза Лори и обърна коня си. Тарас Кинън повече приличаше на син на наемника, край когото яздеше. Той почти бе достигнал седемнадесетия си рожден ден. По време на цялото пътуване се бе упражнявал с наемниците.

За особено неудоволствие на Мадлин той се бе сприятелил с Торгар и го считаше за нещо като свой наставник.

— Докато не вляза в истинска битка, ще си остана момче — рече Тарас.

— Това звучи като нещо, което би казал Торгар — с неодобрение в гласа отбеляза майка му.

— Просто напомням, че за още известно време ще остана любимото ти дете — усмихна се младежът.

— Радвам се, че покрай тренировките не си забравил да говориш — каза Лори. — А за теб, Торгар, имам ново поръчение. Върви при Кънингтън и Гемкрофт и ги покани в прекрасния ни хълмист лагер. Постарай се да ги убедиш. Напомни им, че е мой ред да бъда домакин. И че те не могат да откажат предложеното от мен място, стига там да има достатъчно храна.

— Споменаването на храната ще се окаже достатъчно, за да привлека Леон — прихна да се смее наемникът. — Чувам, че покрай гилдиите той не може да се глези с любимите си вкусотии, така че ще довтаса дори и ако се бяхме настанили насред кочина. Да взема ли момчето със себе си, господарю?

Пронизващият поглед на Мадлин бе пределно ясен отказ. Това подтикна Лори към решението му.

— Да. Помни, Тарас, че съм възложил тази задача на Торгар, затова не му противоречи, освен ако не е крайно наложително.

Тарас не скриваше вълнението си. За последно бе посещавал града на Карак на деветгодишна възраст. По време на целия път насам не бе спирал да задава въпроси.

— Да вървим! — извика той и пришпори коня си. — Градът ни чака!

Наемникът препусна подире му. Мадлин се навъси и се извърна. Лори забеляза и тази й реакция. Този път той не овладя гнева си.

— Тарас трябва да се учи на отговорност. И да се научи да се оправя с останалите членове на Трифектата. Това ще му бъде от полза.

— Това само ще докара смъртта му — възрази Мадлин. — Изпращаш собствения си син, придружен от един-единствен наемник? Ще ги открием в някоя канавка, само защото ти скъпернически предпочиташ да спим под звездите.

— Започваш да прекаляваш — каза Лори.

В продължение на минута те пътуваха мълчаливо. Лори бе отдръпнал коня си малко назад, а Мадлин се бе отпуснала със скръстени ръце върху възглавниците си. Когато фургонът рязко спря, Лори се отправи встрани. Бяха достигнали първия хълм. Някои от наемниците бяха избързали напред, за да се убедят, че сред тревата не се крият някакви неравности.

— Пристигнахме — каза Кинън. — За нула време ще те настаним кралски.

— Нищо подобно — възрази тя. — Отивам у дома. В истинския ни дом.