Дэвид Далглиш - Танц с плащове

Наемникът изсумтя.

— На човек почти да му се отще да влиза.

Лори спря коня си. Торгар забави ход на свой ред и бързо се обърна, стиснал меча си.

— Какво не е наред?

— Всичко си е наред — отвърна Кинън. — Но думите ти прозвучаха разумно. Погледни онези два хълма. Какво пречи да разположим лагера си на върховете им?

Торгар почеса наболата си брада, размишлявайки.

— Бихме могли да настаним теб и Мадлин върху големия връх и да заобиколим основата с фургоните, така че охраняването да става по-лесно. А из пролуките ще поставим пазачи. Върху по-малкия хълм ще настаним войниците и слугите. Подножието ще обградим с палатки, а на върха ще накладем огън.

— Ще можеш ли да охраняваш подобен лагер като имението? — поинтересува се Лори.

— Също като имението? — повтори наемникът. — Не, разбира се. Имението има масивна ограда и капани, някои от които не са известни дори на мен. Тук ще имаме само хора и коли. Колите могат да бъдат преодолени с промъкване, посичане и опожаряване. Хората могат да бъдат подкупени, заблудени или убити. Но ако питаш дали смятам, че нещо би могло да се случи тук, бих казал, че не вярвам. Ще бъдеш обграден с толкова много хора, че и кралят би могъл да завиди на безопасността ти.

— Тогава да вървим да кажем на жена ми и сина ми.

Когато предводителят избърза напред към портите, керванът забави ход, за което Мадлин Кинън бе особено благодарна. Тя бе настанена в най-големия от фургоните, теглен от шест сиви бика.

Съпругът й и противният наемник се върнаха бързо.

— Как са нещата при портата? — попита тя. Носеше тоалет, който смяташе, че е подходящ за пътуване: прилепнала рокля с голяма цепка и остро деколте. Бе оголила крака с надеждата да улови малкото есенно слънце, криещо се зад облаците на приближаващата зима. Кестенявата й коса бе стегната на опашка, достатъчно дълга, за да обгърне кръста й два пъти (вярно, че той бе много тесен), преди да се прикрепи под колана й.

— Кралят, нека Карак прокълне името му, е наложил немислимо високи данъци върху всички стоки, които влизат в града — каза Лори, докато вземаше ръката й и я целуваше. — Изглежда ще трябва да лагеруваме извън стените на Велдарен.

— Наистина ли? — каза Мадлин. — Ще ни оставиш да нощуваме под открито небе заради някакви глупави данъци? Подкупи пазачите да ни пуснат. Наслушах се на хленченията на слугините. Дори не ми се мисли как ще започнат да скимтят, когато научат за тази нощувка.

— Войниците няма да приемат парите ни — вметна Торгар. — Кралят ги е притиснал. Ако ти е нужен покрив над главата, господарке, разполагаме с предостатъчно шатри. Бихме могли да ти издигнем прекрасна палатка.

Мадлин извъртя очи и отново се обърна към съпруга си. Вонящият наемник й бе особено противен. Не й харесваше погледът му. С умелите си комбинации от облекло и поведение тя умееше да подлудява мъжете, за да ги контролира. Но Торгар не се поддаваше на подобно влияние. При него изглеждаше, че по-скоро той е готов да придобие пълен контрол над нея, без да се интересува от последиците.

— Ами Мейнард и тлъстият Кънингтън? — попита тя. — И те ли ще изнесат богатствата си сред пустошта?

— Намираме се на една плюнка от градските стени. Това не е пустош, жено.

— Спомни си какво ти казах за езика и гаргите — рече Лори. — Върви да размишляваш над това и ни остави сами. И ми изпрати Тарас. Той сигурно пак се е залисал с паплачта, която се мъкне подире ни.

— Слушам и се подчинявам — каза наемникът и се поклони.

— Трябва ли винаги да обсъждаш всичко пред него? — оплака се Мадлин, когато двамата останаха сами.

— Той е достатъчно полезен, за да компенсира недостатъците си.

Фургонът подскочи и забави ход, затова Лори отдръпна коня си. Той се огледа и изруга.

— Прости ми, трябва да те оставя. Трябва да кажа на водачите за новата ни цел.

Мадлин го проследи с поглед и загърна краката си — през следващите дни щеше да получи повече от достатъчно слънце. Макар самата тя да бе пътувала сред пълни удобства, заобиколена от няколко слугини, пътят от Ейнджълпорт бе далеч от приятен. А с приближаването на града глупавите кокошки толкова се бяха развълнували, че Мадлин ги бе отпратила, за да остане сама.

Дамата се загледа в обгръщащите ги тревисти хълмове. Дано тази тревна покривка се окажеше достатъчно меко ложе. По време на пътуването двамата със съпруга й се бяха любили в тревата веднъж, след което гърбът я бе болял в продължение на дни. Легло с пирони би изглеждало по-удобно. Поне тогава болката би се разпростряла по цялото й тяло.